Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Явно бях загубил благоразположението му и усещах, че Стейпс има пръст в това. Като се има предвид онова, което бях видял в кулата на Каудикус преди две нощи, беше очевидно, че прислужникът участва в заговора за отравянето на Алверон.

Макар това да означаваше, че трябва да прекарам целия ден затворен в стаите си, аз не помръдвах от мястото си. Много добре разбирах, че не бива да рискувам да влоша вече и бездруго доста ниското мнение на маера за мен, като отида при него, без да ме е повикал.

Един час преди обяд виконт Гуермен се отби в стаята ми с няколко страници клюки, написани на ръка. Носеше със себе си и тесте карти, очевидно с намерение да последва примера на Бредон. Предложи ми да ме научи как се играе тръш. И тъй като още бях начинаещ, се съгласи да играе за оскъдния залог от един сребърен бит на ръка.

Направи грешката да ме остави да раздавам и си тръгна леко разсърден, след като спечелих осемнайсет поредни ръце. Предполагам, че трябваше да съм по-коварен. Можех да го накарам да налапа въдицата като риба и да му взема половината имение, но не бях в настроение за това. Мислите в главата ми не бяха приятни и предпочитах да остана насаме с тях.

* * *

Един час след обяда реших, че вече не ме интересува дали ще спечеля благоволението на маера. Ако той искаше да се доверява на вероломния си прислужник, това си беше негова работа. Реших, че няма да прекарам и минута повече, като седя в стаята си, бездействам и чакам до вратата като бито куче.

Наметнах плаща си, грабнах калъфа с лютнята и си наумих да се разходя до улица „Тинери“. Ако Алверон се нуждаеше от мен, докато ме нямаше, можеше преспокойно да ми остави бележка.

Вече бях преминал половината коридор, когато видях пазача, застанал мирно пред вратата ми. Беше един от личните стражи на маера, облечен в сапфирено синьо и слонова кост.

За момент и двамата останахме неподвижни. Нямаше смисъл да го питам дали е тук заради мен. Моята врата беше единствената на разстояние шест метра и в двете посоки. Срещнах погледа му.

— Ти кой си?

— Джейс, сър.

Поне все още ме наричаше „сър“. И това беше нещо.

— И си тук, защото…?

— Трябва да ви придружавам, ако напуснете покоите си, сър.

— Разбирам. — Влязох обратно в стаите си и затворих вратата след себе си.

Дали беше получил заповедта от Алверон или от Стейпс? Всъщност това нямаше особено значение.

Излязох през прозореца, шмугнах се в градината, прескочих малкото поточе, минах зад живия плет и се изкачих по една декоративна каменна стена. Цветът на тъмночервения ми плащ не беше особено подходящ за промъкване в градината, но вършеше доста добра работа на фона на червеното на керемидите.

След това отидох до покрива на конюшните, минах през една плевня и излязох през задната врата на изоставен хамбар. Оттам трябваше само да прескоча оградата и вече бях извън имението на маера. Проста работа.

Обиколих дванайсет странноприемници на улица „Тинери“, докато намеря онази, в която бе отседнала Дена. Тя не беше там, затова продължих да вървя по улицата, като си държах очите отворени и се надявах на късмета си.

Един час по-късно я забелязах. Стоеше в края на тълпа от хора и наблюдаваше, ако искате вярвайте, „Три пенита за едно желание“.

Кожата й беше по-тъмна от последния път, когато я бях видял в Университета — беше добила тен от пътуванията. Носеше рокля с висока яка по местната мода. Тъмната й коса падаше в тежък сноп върху гърба, с изключение на една тънка плитка, която висеше близо до лицето й.

Улових погледа й точно когато Мъртвокоприв изкрещя първата си реплика в пиесата:

P>

Имам лек за всяка ваша болежка!

Моите стоки нямат никаква грешка!

Отвари добри за дребни пари!

Така че ако сърцето ви боли

или искате любовта си тя да ви дари,

елате направо на мойта сергия,

за да си вземете някоя чудесия!

P$

Дена се усмихна, като ме видя. Можехме да останем да гледаме пиесата, но аз вече знаех какъв е краят й.

* * *

Часове по-късно двамата ядяхме сладко винтишко грозде в сянката на Стръмнината. Някой трудолюбив каменоделец беше издълбал в белия камък на скалата плитка ниша с гладки пейки. Беше приятно местенце, което бяхме открили, докато се разхождахме безцелно из града. Бяхме сами и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.

Единственото, за което съжалявах, бе, че пръстенът й не е у мен. Това щеше да е идеалният неочакван подарък, много подходящ за нашата неочаквана среща. Още по-лошото бе, че дори не можех да кажа на Дена за него. Ако го направех, щях да съм принуден да призная, че съм го заложил като гаранция за заема си от Деви.