Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

След това ми просветна. Може би Каудикус изобщо не беше арканист. Вероятно беше просто мъж, облечен в тъмна мантия, който не знае разликата между алигатор и крокодил. Навярно беше само един хитър измамник, който трови Алверон от обикновено невежество.

Може би онова, което дестилираше, _наистина_ беше бренди от праскови.

Той затапи шишенцето с кехлибарена течност и ми го подаде.

— Заповядайте — каза. — Отнесете му го незабавно. Ще бъде най-добре, ако го получи, докато е още топло.

Температурата на лекарството няма никакво значение. Всеки медик знае това.

Взех шишенцето и посочих към гърдите му, сякаш току-що бях забелязал нещо.

— Бога ми, това амулет ли е?

В началото той изглеждаше объркан, след това издърпа коженото въженце изпод мантията си.

— Нещо такова — отвърна с търпелива усмивка.

На пръв поглед парчето олово, което носеше около врата си, много приличаше на гилдер на Арканум.

— Защитава ли ви от духовете? — шепнешком попитах аз.

— О, да — пренебрежително отговори той, — от всякакви духове.

— Мога ли да го докосна? — нервно преглътнах аз.

Каудикус сви рамене, наведе се напред и ми го подаде.

Хванах плахо амулета между палеца и показалеца си и после отскочих назад.

— Той ме ухапа! — извиках аз с нещо средно между възмущение и страх, докато стисках ръката си с другата.

Видях го как потиска усмивката си.

— А, да. Предполагам, че трябва да го нахраня. — Той напъха амулета обратно под мантията си. — А сега си тръгвайте — подкани ме, като посочи вратата.

Отправих се обратно към покоите на маера, като по пътя масажирах ръката си, опитвайки се да върна чувствителността в изтръпналите си пръсти. Това беше истински гилдер на Арканум. Каудикус беше истински арканист и много добре знаеше какво прави.

* * *

Върнах се в стаите на Алверон и в продължение на пет минути водихме досадно формален разговор за несъществени неща, докато допълвах поилките на бързолетките с все още топлото лекарство. Птиците бяха изнервящо жизнени, бръмчаха и сладко чуруликаха.

Маерът сърбаше от чашата си с чай, докато разговаряхме, а очите му мълчаливо ме следяха от леглото. Когато работата ми с птиците приключи, се сбогувах с него и си тръгнах веднага щом благоприличието го позволи.

Макар разговорът ни да не бе засегнал нищо по-сериозно от времето, можех да прочета скритото послание, което той ми отправяше толкова ясно, все едно го е написал на лист хартия, за да го прочета. Контролираше нещата. Все още не беше взел решение. И не ми се доверяваше.

> 63.

> Позлатената клетка

След като за кратко вкусих свободата, отново бях затворен в стаите си. Макар да се надявах, че Алверон вече е минал през най-тежкия етап от възстановяването си, все още трябваше да съм подръка, в случай че състоянието му се влоши и той ме повика. Не можех да намеря оправдание дори и за кратка разходка до Долен Северин, колкото и отчаяно да исках да се върна на улица „Тинери“ с надеждата, че ще срещна Дена.

И така, обадих се на Бредон и прекарах с него един приятен следобед в игра на так. Играехме игра след игра и аз всеки път губех по нов и вълнуващ начин. Когато се разделихме, той остави масичката за так при мен с думите, че слугите му са уморени да я носят напред-назад между стаите ни.

В допълнение към играта на так с Бредон и музиката имах и едно ново, макар и доста дразнещо развлечение. Каудикус се оказа наистина голям клюкар и беше пуснал слух за моето генеалогическо проучване на историята. Така че сега към благородниците, опитващи се да изкопчат информация от мен, се прибави и непрекъснат поток от хора, нетърпеливи да изкарат на бял свят кирливите ризи на всички останали.

Разубеждавах тези от тях, които можех, и окуражавах най-настойчивите да запишат своите истории и да ми ги изпратят. Учудващо голям брой наистина го направиха и върху бюрото на една от стаите, които не ползвах, започна да се трупа купчина от клеветнически истории.

* * *

На следващия ден маерът ме повика и когато пристигнах, го открих да седи на стол близо до леглото си и да чете екземпляр на „Правото на кралете“ на елд винтик. Цветът на лицето му се беше подобрил забележително и видях, че ръцете му не треперят, докато прелиства страниците. Той не вдигна поглед, когато влязох в стаята.

Без да кажа нищо, приготвих нов чайник с чай с горещата вода, която бе оставена на нощната му масичка. Налях една чаша и я оставих на масата до лакътя му.