Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Маерът кимна благосклонно, след което затвори очи и сякаш пак се унесе в спокойната си, огряна от слънцето дрямка.

* * *

— Нашият новоизпечен историк! — възкликна Каудикус, покани ме да вляза и ми предложи да седна. — Бихте ли ме извинили за момент. Ей сега ще се върна.

Отпуснах се върху тапицирания стол и едва тогава забелязах внушителния брой пръстени върху близката маса. Каудикус беше стигнал чак дотам, че да поръча специална поставка за тях. Всички пръстени бяха подредени с името, насочено напред. Имаше много от всички видове — сребърни, железни и златни.

Моят златен пръстен и железният на Алверон бяха оставени на малък поднос върху масата. Взех ги обратно, като мислено си отбелязах този доста елегантен начин да предложиш да върнеш нечий пръстен без думи.

Огледах с безмълвно любопитство голямата стая в кулата. Какъв би могъл да бъде мотивът на Каудикус да трови маера? Като изключим самия Университет, това място бе мечтата на всеки арканист.

Изправих се и с любопитство заразглеждах лавиците му с книги. Имаше доста голяма библиотека, в която с мъка се събираха близо стотина книги. Много от заглавията ми бяха познати. Някои бяха химически справочници. Други бяха алхимични. Трети пък се занимаваха с естествените науки, билкарството, физиологията и животинския свят. По-голямата част обаче, изглежда, бяха исторически.

Хрумна ми една мисъл. Вероятно можех да накарам вроденото винтишко суеверие да работи в моя полза. Ако Каудикус беше сериозен учен и поне наполовина толкова суеверен, колкото местните винти, той може би знаеше нещо за чандрианите. И най-хубавото беше, че тъй като играех ролята на глупав благороднически син, не се налагаше да се безпокоя, че с разпитването за тях ще навредя на репутацията си.

Каудикус се появи иззад ъгъла и като че ли донякъде се изненада, като видя, че стоя до лавиците с книги. Но бързо се окопити и ми се усмихна любезно.

— Видяхте ли нещо, което да ви заинтригува?

Обърнах се и поклатих глава.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Знаете ли нещо за чандрианите?

Каудикус ме погледна безизразно за момент и след това избухна в смях.

— Знам, че няма да дойдат в стаята ви през нощта и да ви откраднат от леглото — рече той и размърда пръсти към мен, както човек се закача с малко дете.

— Тогава значи не изучавате митология? — попитах аз, разочарован от реакцията му.

Опитах се да се утеша, че така със сигурност бях затвърдил мнението му, че съм глуповат благороднически син.

Каудикус изсумтя.

— Това едва ли може да се нарече _митология_ — презрително отвърна той. — Човек трудно би могъл да го нарече дори и фолклор. Това са суеверни глупости и аз нямам желание да си губя времето с тях. Никой сериозен учен не би го направил.

Той започна да се мотае насам-натам в стаята, като запушваше разни шишета и ги прибираше в шкафовете, подреждаше купчини с листове и връщаше книги по местата им върху лавиците.

— Като говорим за сериозната история, ако си спомням правилно, бяхте любопитен за рода Лаклес?

За момент го зяпнах учудено. След всичко случило се бях забравил за фалшивия предлог за генеалогични проучвания, който бях измислил вчера.

— Ако няма много да ви затрудня — бързо отвърнах аз. — Както споменах, на практика не знам нищо за тях.

Каудикус кимна сериозно.

— В този случай не е лошо да обърнете внимание на името им. — Той нагласи един спиртник под бълбукаща стъклена реторта, заобиколена от впечатляваща инсталация от медни тръби. Каквото и да дестилираше, предположих, че едва ли е бренди от праскови. — Разбирате ли, можете да научите много за дадено нещо от името му.

Думите му ме накараха да се усмихна, но побързах да скрия усмивката си.

— Наистина ли?

Той се обърна към мен точно когато бях възвърнал контрола над лицето си.

— О, да — отвърна. — Имената понякога произлизат от други, по-стари имена. Колкото по-старо е едно име, толкова по-близо е до истината. „Лаклес“ е сравнително ново родово име. То е на не повече от шестстотин години.

— Име на шестстотин години е ново? — Този път не се налагаше да се преструвам на изумен.

— Родът Лаклес е _стар_. — Той спря да крачи напред-назад и седна в едно изтъркано кресло. — Много по-стар от рода на Алверон. Преди хиляда години властта на рода Лаклес е била поне толкова голяма, колкото тази на маера. Части от сегашния Минтас, Модег и повечето от Малките кралства в един момент са били земи на Лаклес.

— Какво е било името им преди това? — попитах аз.