Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Изглежда се справяш доста добре — отбеляза Дена, като попипа с пръсти края на тъмночервения ми плащ. — Да не би да си се отказал от живота, посветен на книгите?

— Взех си ваканция — отвърнах уклончиво аз. — Точно сега помагам на маер Алверон за едно-две неща.

Очите й се разтвориха широко и тя ме подкани:

— Разкажи ми.

Извърнах поглед с неудобство.

— Страхувам се, че не мога. Въпросът е деликатен, нали разбираш. — Прокашлях се и се опитах да сменя темата. — А ти? Изглежда, че и ти се справяш доста добре.

Докоснах с два пръста бродерията, която украсяваше високата яка на роклята й.

— Е, не общувам със самия маер — подкачи ме тя и направи театрално почтителен жест към мен. — Но както споменах в писмата си, аз…

— Писма ли? — прекъснах я. — Значи си ми изпратила повече от едно?

Дена кимна.

— Откакто отпътувах, ти изпратих три — каза тя. — Готвех се да започна четвъртото, но ти ми спести усилията.

— Получих само едно — оплаках се аз.

Тя сви рамене.

— Така или иначе сега ще ти го кажа лично. — Направи драматична пауза. — Най-сетне получих официално покровителство.

— Така ли? — възхитено възкликнах аз. — Дена, това е чудесна новина!

Тя се усмихна гордо. Зъбите й бяха много бели на фона на лешниковия тен на потъмнялото й от пътуванията лице. Устните й както винаги бяха червени без помощта на каквото и да е червило.

— Той благородник от двора тук, в Северин, ли е? — попитах аз. — Как се казва?

Веселостта на Дена помръкна и тя ме погледна сериозно, макар около ъгълчетата на устните й все още да играеше смутена усмивка.

— Знаеш, че не мога да ти кажа това — укори ме тя. — Знаеш колко държи на тайната си той.

Вълнението ми угасна, заменено от неприятно чувство на хлад.

— О, не, Дена. Нали не е същият мъж от преди? Този, който те изпрати да свириш на сватбата в Требон?

— Разбира се, че е той. — Тя изглеждаше смутена. — Не мога да ти кажа истинското му име. Как го беше нарекъл преди? Господарят Бряст?

— Господарят Ясен — отговорих аз и когато произнесох думите, се почувствах така, сякаш устата ми е пълна с пепел. — Поне _ти_ знаеш ли истинското му име? Каза ли ти го, преди да подпишете договор?

— Предполагам, че знам истинското му име — сви рамене тя и прокара ръка през косата си.

Когато пръстите й докоснаха плитката, тя сякаш се изненада, че я намира там, и бързо започна да я разплита, приглаждайки косата си.

— Дори и да не го знам, какво значение има? Всеки има тайни, Квоте. Неговите тайни не ме интересуват, стига да е почтен с мен. Той е много щедър.

— Той е не само потаен, Дена — възмутих се аз. — От начина, по който ми го описа, бих казал, че или е параноик, или е забъркан в опасни дела.

— Не знам защо си толкова озлобен срещу него.

Не можех да повярвам, че каза това.

— Дена, той те е пребил до безсъзнание.

Тя замръзна неподвижно.

— Не. — Ръката й докосна избледняващия белег върху бузата й. — Не, не е правил такова нещо. Нали ти обясних — паднах, докато яздех. Глупавият кон не различи пръчка от змия.

— Говоря за миналата есен в Требон — поклатих глава аз.

Ръката на Дена се отпусна в скута й и тя несъзнателно започни да мърда пръсти, опитвайки се да си играе с несъществуващ пръстен. Погледна ме с безизразна физиономия.

— Как разбра за това?

— Ти самата ми каза. Онази нощ, докато бяхме на хълма и чакахме дракуса да дойде.

— Аз… Аз не си спомням да съм казвала нещо такова. — Тя сведе поглед и примигна.

— По онова време беше малко замаяна — меко рекох аз. — Но го направи. Разказа ми всичко за случилото се. Дена, не трябва да оставаш с човек като него. Всеки, който би могъл да ти стори това…

— Той го направи за мое собствено добро — прекъсна ме тя, а в очите й проблесна гняв. — Казах ли ти го? Стоях там без нито една драскотина, а всички останали на сватбата бяха мъртви. Знаеш как е в малките градове. Дори след като ме намериха в безсъзнание, те мислеха, че имам нещо общо с това. Спомняш ли си?

— Не го вярвам. — Сведох глава и я разтърсих като вол, раздразнен от хомота си. — Трябва да е имало и друг изход от това положение. Аз щях да намеря друг начин.

— Е, предполагам, че не всички можем да сме толкова умни като теб — сопна се тя.

— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!

— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…

— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.