Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

* * *

И така, дните продължаваха да отминават. Маерът ме викаше от време на време за някой изтънчен разговор. Подобните на свраки благородници ми изпращаха своите картички и пръстени и аз ги посрещах с учтив отказ да разговарям с тях.

Единствено Бредон ми помагаше да не полудея от скука в затвора си. На следващия ден му изпратих новия си сребърен пръстен с картичка, на която пишеше: „Когато ви е удобно. В стаите ми.“ Пет минути по-късно той пристигна с масичката си за так и торбичката с камъни. Предложи ми да си взема пръстена обратно и аз приех възможно най-любезно. Нямах нищо против да задържи пръстена. Но той добре знаеше, че нямам друг.

Петата ни игра бе прекъсната, когато бях повикан при маера, чийто железен пръстен мрачно проблясваше върху полирания сребърен поднос на куриера. Извиних се на Бредон и побързах да се отправя към градината.

По-късно тази нощ Бредон ми изпрати своя сребърен пръстен и картичка, на която бе написано: „След вечеря. В твоите стаи.“ Написах на картичката „С удоволствие“ и я пратих обратно.

Когато пристигна, му предложих да му върна пръстена. Той учтиво отказа и пръстенът му се присъедини към останалите в купата до вратата. Стоеше там, за да могат всички да го видят — блестящо сребро, което просветваше сред шепата желязо.

> 58.

> Ухажване

Маерът не ме беше викал от два дни.

Бях затворен като в капан в стаите си и почти се бях побъркал от скука и раздразнение. Най-лошото бе, че не знаех защо Алверон не ме вика. Зает ли беше? Дали не го бях обидил? Чудех се дали да не му изпратя картичка със златния пръстен, който Бредон ми беше дал. Но ако маерът изпитваше търпението ми, това можеше да се окаже сериозна грешка.

Ала аз наистина бях нетърпелив. Бях дошъл тук, за да спечеля покровител или поне да получа някаква помощ в моето проучване на амирите. Но досега единственото, което бях постигнал в служба на Алверон, бе да си сплескам задника от седене. Ако не беше Бредон, кълна се, че щях да полудея и да ми избие пяна на устата.

Още по-лошо беше, че само след два дни лютнята ми и прекрасният калъф от Дена щяха да станат собственост на другиго. Надявах се досега да съм спечелил достатъчно благоразположението на маера, за да му поискам парите, които ми бяха нужни, за да взема инструмента си от заложната къща. Исках той да е мой длъжник, а не обратното. На всекиму е ясно, че веднъж превърнеш ли се в длъжник на някой благородник, после е много трудно да се освободиш от дълга си.

Но ако това, че Алверон не ме търсеше, означаваше нещо, то бе, че, изглежда, съм загубил неговата благосклонност. Напрегнах паметта си, за да се сетя какво съм казал по време на последния ни разговор, което би могло да го обиди.

Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.

Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.

— Маерът иска да ви види — каза той.

Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се е наспал.

— В градината ли?

— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.

Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.

* * *

Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.

Той ми посочи близкия стол.

— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.

Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.

— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.

— Не, ваша милост.

— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?

В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.

Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.