Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Причината не беше, че е пял „Калайджията Танер“ — чух се да казвам аз. — Беше заради една песен, която бе написал за нея…

Настъпи продължителна тишина. След това го изрекох:

— Лориан.

За пръв път от години произнасях името на майка си. За пръв път, откакто я бяха убили. Усещането в устата ми беше странно.

След това, без наистина да го осъзнавам, запях:

P>

Тъмнокосата Лориан, жената на Арлиден,

с лице като блясък на нож посред бял ден.

Има гърлен глас, от който настръхваш,

но се пазари като някой търгаш.

Да готви не може мойта сладурана,

но пък в счетоводството е обиграна.

Въпреки всичките й грешки аз признавам,

че живота си бих дал не на шега,

само и само да е доволна моята жена.

P$

Чувствах се странно вцепенен, сякаш отделен от собственото си тяло. Необичайното бе, че макар споменът да бе ярък, той не бе болезнен.

— Ясно е защо един мъж може да спи под фургона заради такава песен — сериозно отбеляза Уилем.

— Не е затова — чух се да му отвръщам аз. — Тя беше красива и те и двамата го знаеха. Обичаха да се закачат през цялото време. Беше заради метриката. Тя мразеше метриката в тази песен.

Никога не споменавах родителите си и да говоря за тях в минало време ме караше да се чувствам неловко. Сякаш ги бях предал. Уил и Сим не се изненадаха от онова, което им разкрих. Всеки, който ме познаваше, се досещаше, че нямам семейство. Никога не им бях споменавал нищо, но те бяха добри приятели и разбираха.

— В Атур спим в кучешките колиби, когато жените ни са ядосани — рече Симон и насочи разговора към по-безопасна тема.

— _Мелоси реху еда стити_ — промърмори Уилем.

— Говори на атурански! — извика Симон с гъргорещ от смях глас. — Стига с тоя твой магарешки език!

— _Еда стити?_ — повторих аз. — Спите до огнището, така ли?

Уилем кимна.

— Официално протестирам, че толкова бързо научи сиару — рече Сим и вдигна пръст. — Учих цяла година, преди да стана горе-долу добър. Цяла година! А ти се справи само за един семестър.

— Научих доста от езика като дете — обясних аз. — През този семестър само доизгладих наученото.

— Твоят акцент е по-добър — каза Уил на Сим. — Квоте звучи като някой търговец от Юга — доста необразован. А твоят говор е по-изтънчен.

Като чу това, Сим сякаш се поуспокои.

— До огнището — повтори той. — Не е ли странно, че винаги мъжете са тези, на които им се налага да спят другаде?

— Очевидно е, че жените контролират леглото — отбелязах аз.

— Тази мисъл може и да не е неприятна — вметна Уил, — зависи от жената.

— Дистрел например е красива — отбеляза Сим.

— _Кех_ — измърмори Уил. — Твърде е бледа. Фела.

— Много над нашата класа е — печално поклати глава Симон.

— Тя е модеганка — ухили се Уилем с толкова широка усмивки, че изглеждаше почти демонична.

— Така ли? — попита Сим.

Уил кимна с най-широката усмивка, която някога бях виждал на лицето му.

— Ясно. — Сим въздъхна нещастно. — Не стига, че е най-красивото момиче във Федерацията, а сега се оказва, че на всичкото отгоре е и модеганка.

— Признавам, че е най-красивото момиче от онази страна на реката — поправих го аз, — а от тази е…

— Вече ни каза за Дена, по която си лапнал — прекъсна ме Уил, — повтори го пет пъти.

— Чуй ме — каза Симон, като внезапно стана сериозен, — просто трябва да действаш. Тази Дена очевидно се интересува от теб.

— Тя не е споменавала нищо такова.

— Жените никога не _казват_, когато се интересуват от теб — засмя се Симон. — Те играят своите малки игрички. Цялата работа наподобява някакъв танц. — Той вдигна двете си ръце и започна да се преструва, че едната говори на другата. „Радвам се, че те срещнах тук.“ „Какво щастливо съвпадение, аз също. Мога ли да ти нося книгите?“

— Става ли да минем направо към края на това куклено представление — вдигнах ръка да го прекъсна аз, — където ти ридаеш над бирата си в продължение на няколко дни?

Симон ме погледна намръщено, а Уилем се засмя.

— Около нея се умилкват достатъчно много мъже — рекох аз. — Те идват и си отиват като… — Опитах се да се сетя за подходящо сравнение и не успях. — Бих предпочел да съм неин приятел.

— Би предпочел да си близо до сърцето й — добави Уилем, без да променя интонацията си. — Би предпочел щастливо да лежиш в прегръдките й. Но се страхуваш да не те отхвърли. Страхуваш се, че тя ще ти се присмее и ще изглеждаш като глупак — спокойно сви рамене той. — Едва ли ще си първият, който се чувства по този начин. В това няма нищо срамно.