Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Тогава познах мъжа. На гърдите му не беше изрисуван лист, а кула, обхваната от пламъци. Окървавената му протегната ръка не сочеше наникъде. Това беше жест на укор към Халиакс и останалите. Той беше вдигнал ръка, за да ги спре. Този мъж беше един от амирите, един от сиридите.

Младото момиче потрепери и придърпа пелерината към тялото си.

— Дори и сега ми е неприятно да гледам — призна. — Всички те бяха ужасни. Но той беше най-лошият. Не рисувам лица добре, но неговото беше невероятно отблъскващо. Имаше толкова разгневен вид. Изглеждаше така, сякаш е готов да изгори до основи целия свят.

— Ако това е едната страна, спомняш ли си и останалата част? — попитах аз.

— Не толкова добре. Спомням си, че имаше една жена без дрехи, счупен меч и огън… — Нина се замисли и отново поклати глава. — Както ти казах, видях делвата само за миг, когато Джими ми я показа. Мисля, че някой ангел ми е помогнал да си спомня тази част в съня си, така че да успея да я нарисувам и да ти я донеса.

— Нина — рекох аз, — това наистина е удивително. Нямаш престава колко е забележително.

— Радвам се, че е така. — Лицето й отново се озари от усмивка. — Костваше ми много усилия да го направя.

— Откъде взе този пергамент? — поинтересувах се аз, като едва сега му обърнах внимание.

Беше истински пергамент от много високо качество. Много по-добър от всичко, което аз бях в състояние да си позволя.

— Първо се поупражнявах на няколко дъски — обясни тя. — Но знаех, че няма да се получи. Освен това бях наясно, че трябва да го скрия. Затова се промъкнах в църквата и отрязах няколко страници от тяхната книга — изрече последните думи без следа от смущение.

— Отрязала си го от „Книгата на пътя“? — слисах се аз.

Не съм особено религиозен, но все пак имам някакво закърняло усещане за благоприличие. И след толкова много часове, прекарани в Архива, мисълта, че някой би могъл да отреже страници от книга, ми се стори ужасяваща.

— Това ми се видя най-удачно — спокойно кимна Нина, — защото сънят ми беше изпратен от ангел. А и нощем не могат да заключат църквата както трябва, откакто ти разруши фасадата на сградата и уби онзи демон. — Тя протегна ръка и леко докосна с пръст хартията. — Не е толкова трудно. Трябва само да вземеш нож, да остържеш малко пергамента и всички думи се изтриват. — Посочи свитъка. — Внимавах обаче да не махна името на Техлу или на Андан, или на когото и да е от другите ангели — благочестиво добави тя.

Погледнах по-внимателно и видях, че това е истина. Беше нарисувала амира така, че думите „Андан“ и „Ордал“ стояха точно от двете страни над раменете му. Сякаш почти се бе надянала, че те ще го притиснат или хванат в капан.

— Освен това ти каза, че не трябва да споделям на никого какво съм видяла — продължи Нина. — А рисуването е като разказ с картини вместо с думи. Затова си помислих, че ще е по-безопасно да използвам страници от книгата на Техлу, защото никой демон не би погледнал лист, взет от нея. Особено пък такъв, на който все още е написано името на Техлу. — Тя ме изгледа гордо.

— Умно си постъпила — похвалих я аз.

Камбаната започна да отброява часовете и на лицето на момичето се изписа внезапна паника.

— О, не! — жално възкликна то. — Вече трябваше да съм се върнала до доковете. Мама хубаво ще ме натупа с пръчка!

Засмях се. Донякъде, защото бях крайно изненадан от неочаквания си късмет, и донякъде, защото младото момиче бе достатъчно смело да предизвика чандрианите, но въпреки това се ужасяваше да не ядоса майка си. Такъв е животът.

— Нина, ти ми направи невероятна услуга. Ако някога имаш нужда от нещо или пък ти се яви друг сън, можеш да ме намериш в странноприемницата „При Анкер“. Свиря там.

— Музиката ти магическа ли е? — Очите й се разшириха.

— Някои хора смятат, че е — засмях се отново аз.

Нина се огледа неспокойно.

— Наистина трябва да тръгвам! — заяви тя, след което ми помаха и се понесе към реката, а вятърът духаше качулката й назад, докато тичаше.

Внимателно навих отново пергамента и го пъхнах в кухото парче рог. Мислите ми бяха заети с онова, което току-що бях научил. Сетих се какво бях чул Халиакс да казва на Синдер преди толкова много години — „Кой те пази от амирите, от певците, от ситите?“.

След месеците, прекарани в търсене, бях почти сигурен, че в Архива няма нищо друго освен приказни истории за чандрианите. Никой не ги смяташе за по-истински от шамбълите или феите.

Но всеки знаеше за амирите. Те бяха блестящите рицари на атуранската империя. Бяха силната ръка на църквата в продължение на двеста години. Бяха главна тема на стотици истории и песни.