Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— В името на божието тяло! — извиках аз. — Лютнята ми! — Опитах се да скоча на крака, но не успях, защото за малко щях да си разбия главата в сивия камък.

Симон се опита да седне и да ме успокои, но от рязкото движение загуби равновесие и тромаво падна настрани, като се засмя безпомощно.

— Това не е смешно! — изкрещях аз.

— Тя остана в „Еолиан“ — обясни Уилем. — За четвърти път питаш за нея, откакто си тръгнахме.

— Не, не е вярно — отсякох аз с повече убеждение, отколкото чувствах в действителност.

Разтрих главата си на мястото, където я бях ударил в сивия камък.

— Няма причина да се срамуваш — небрежно махна с ръка Уилем. — В природата на човека е да мисли непрекъснато за онова, което е близо до сърцето му.

— Чух, че преди няколко месеца Килвин подпийнал в „Канелката“ и през цялото време не спрял да говори за новата си лампа със студена сяра — разказа Симон.

— Лорен пък непрекъснато дърдори за правилното подреждане на книгите по лавиците — изсумтя Уил. — _„Хващайте ги отзад. Хващайте ги отзад.“_ — Той изръмжа и взе да прави движения с ръце, все едно хваща нещо. — Ако го чуя да го каже отново, ще хвана _него_.

Изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен.

— Милостиви Техлу! — възкликнах аз с внезапен ужас. — Да не би да пях „Калайджията Танер“ тази вечер в „Еолиан“?

— Направи го — потвърди Симон. — Не знаех, че има толкова много куплети.

Сбърчих чело в безнадежден опит да си припомня.

— Изпях ли стиха за техлина и овцата? — Този стих не беше подходящ за изискана компания.

— Не — отвърна Уилем.

— Слава богу — въздъхнах аз.

— Ставаше дума за коза — успя да каже Уилем, преди да избухне в смях.

— … в расото на техлина! — изпя Симон и се присъедини към смеха на Уилем.

— Не, не! — отчаяно възкликнах аз и отпуснах глава в ръцете си. — Майка ми караше баща ми да спи под фургона, когато изпееше това пред други хора. Станчион ще ме набие с пръчка и ще ми вземе свирките следващия път, когато се видим.

— Много им хареса — успокои ме Симон.

— Видях Станчион да припява — добави Уилем. — По това време и неговият нос беше леко зачервен.

Настъпи продължително и спокойно мълчание.

— Квоте? — попита Симон.

— Да?

— Наистина ли си от Едема Рух?

Въпросът ме свари неподготвен. Обикновено той ме караше да застана нащрек, но в момента не знаех какво точно изпитвам.

— Има ли значение?

— Не. Просто се чудех.

— О — рекох аз, като продължих да наблюдавам звездите, — какво се чудеше?

— Нищо особено — отвърна той. — Амброуз те нарече Рух няколко пъти, но и преди те е наричал с други обидни думи.

— Това не е обида — казах аз.

— Искам да кажа, че те е наричал неща, които не са истина — побърза да се поправи Сим. — Не говориш за семейството си, но си казвал работи, които са ме карали да се чудя. — Той сви рамене, като продължаваше да лежи по гръб и да гледа звездите. — Никога не съм познавал някой от Едема. Поне не достатъчно добре.

— Онова, което си чувал, не е истина — натъртих аз. — Ние не крадем деца, не почитаме зловещи богове или нещо подобно.

— Никога не съм вярвал на нищо от това — презрително рече той и добави: — Но някои от нещата, които се говорят, трябва да са истина. Никога не съм чувал някой да свири като теб.

— Това няма нищо общо с факта, че съм от Едема Рух — възпротивих се аз, но като помислих, добавих: — Може би само малко.

— Танцуваш ли? — неочаквано попита Уилем.

Ако този въпрос бе зададен от някой друг или по друго време, вероятно щеше да предизвика сбиване.

— Така си ни представят хората — как свирим на свирки и цигулки, как танцуваме около лагерните си огньове. Когато не сме заети да крадем всичко, което може да бъде откраднато, разбира се. — Докато изричах последните думи, в гласа ми се прокрадна горчивина. — Да си Едема Рух не е това.

— А какво е? — попита Симон.

Замислих се за момент, но замаяният ми от алкохола мозък не се справи със задачата.

— Всъщност сме просто хора като всички други — отвърнах накрая аз. — Като изключим, че не се задържаме на едно място много дълго и всички ни мразят.

Тримата мълчаливо гледахме звездите.

— Наистина ли го е карала да спи под фургона? — попита Симон.

— Какво?

— Каза, че майка ти е карала баща ти да спи под фургона, когато е пеел онзи стих за овцата. Наистина ли е така?

— Малко преувеличих — отвърнах аз. — Но веднъж тя действително го направи.

Не мислех често за предишния си живот с трупата, когато родителите ми бяха още живи. Избягвах тази тема по същия начин, по който сакатият се научава да не пренася тежестта си върху куция си крак. Но въпросът на Сим върна на повърхността на съзнанието ми един спомен.