Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Щом го зърнали, винтите зяпнали и размахали ръце да го прогонят. Те го помислили за драуг, изпълзял от някоя надгробна могила — един от живите мъртъвци, които бродят в нощта според суеверните винти.

Всеки търговец имал различна идея как да го спрат.

Някои мислели, че огънят ще го уплаши, други — че ако посипят по тревата сол, тя ще го държи на разстояние. Трети пък смятали, че желязото ще разкъса оковите, които задържали душата в мъртвото му тяло.

Докато ги слушал как спорят, старият просяк осъзнал, че каквото и да решат, то няма да е в негова полза. Затова побързал да се скрие сред дърветата.

Намерил един камък, на който да седне, и изтупал, доколкото можал, листата и мръсотията. След като поседял известно време, решил да си опита късмета и в последния лагер, защото знаел, че за да напълни стомаха си, е достатъчен и един щедър пътник.

За негова радост край последния огън седял само един мъж. Когато се приближил, просякът видял нещо, което едновременно го зарадвало и уплашило, защото макар да бил живял много години, до този момент никога не бил говорил с амир.

Въпреки това знаел, че амирите са част от църквата на Техлу и…

C$

— Те не са били част от църквата — възпротиви се Уилем.

— Какво? Разбира се, че са били.

— Не, числели са се към атуранската бюрокрация. Имали… „векарум“ — юридически правомощия.

— Били са наричани „Свещеният орден на амирите“. Били са силната дясна ръка на църквата.

— Искаш ли да се обзаложим на един йот?

— Добре. Стига това да те накара да мълчиш до края на историята.

C>

Просякът бил доволен, защото знаел, че амирите са част от църквата на Техлу, а тя понякога е щедра към бедните.

Когато старецът се приближил, амирът се изправил на крака.

— Кой е там? — попитал той с глас, който бил горд и властен, но също така и уморен. — Знай, че аз съм от ордена на амирите. Никой не може да застане между мен и моите задължения. Ще постъпя в името на общото добро дори ако боговете или хората се изправят на пътя ми.

— Господине — обърнал се към него просякът, — просто се надявах по дългия си път да намеря място до нечий огън и да получа малко милостиня.

Амирът му махнал да се приближи. Той бил облечен от главата до петите в броня от блестящи стоманени пръстени, а мечът му бил висок колкото човешки ръст. Върху бронята си носел къса яркобяла дреха, която обаче от лактите надолу била пурпурна на цвят, сякаш била потопена в кръв. На гърдите му бил изобразен символът на амирите — черна кула, обхваната от пурпурен пламък.

Старецът седнал близо до огъня и въздъхнал, когато топлината попила в костите му.

След известно време амирът заговорил:

— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене. Тази вечер дори и конят ми изяде повече от мен, но това не значи, че се е нахранил добре.

— Бих се зарадвал на всичко — рекъл просякът. — Всякакви остатъци ще са добре дошли. Не съм придирчив.

— Утре трябва да яздя осемдесет километра, за да спра един съдебен процес — въздъхнал амирът. — Ако не успея или се забавя, ще умре невинна жена. Това е всичко, което имам.

Посочил към парче плат, върху което имало коричка хляб и тънък резен сирене. Те едва щели да стигнат да залъжат глада на стареца, а за толкова едър мъж като амира щели да са напълно недостатъчна вечеря.

— Утре трябва да яздя и да се бия — продължил мъжът в броня. — Имам нужда от силата си. Затова ще трябва да преценя кое е по-важно — ти да гладуваш една нощ или животът на тази жена.

Докато изричал тези думи, амирът вдигнал ръце с обърнати нагоре длани като блюдата на везна.

Когато направил това движение, старецът видял вътрешната страна на ръцете му и за миг помислил, че мъжът се е порязал и между пръстите му се стича кръв. След това огънят проблеснал по-силно и просякът видял, че това е само татуировка. Въпреки това кървавите знаци по ръцете и дланите на амира го накарали да потрепери.

Ако знаел какво означават всички тези знаци, той щял да се ужаси още повече. Те показвали, че Орденът толкова се доверява на този амир, че действията му никога не се поставят под съмнение. И тъй като Орденът стоял зад него, нито църквата, нито дворът, нито кралят можели да му се противопоставят. Защото той бил един от сиридите — най-високопоставените амири.

Ако убиел невъоръжен човек, според Ордена това не било убийство. Ако удушел бременна жена насред улицата, никой нямало да каже и дума срещу него. Ако изгорял някоя църква или разрушал стар каменен мост, империята го считала за невинен, приемайки, че всичко, което е сторил, е в името на общото благо.