Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Че за какво друго може да бъде разказвана една история освен за забавление?

— За да ни помогне да запомним нещо. Да ни научи… — махнах неопределено с ръка — на разни неща.

— Като някакви преувеличени стереотипи ли? — попита Симон.

— Какво искаш да кажеш? — раздразнено попитах аз.

— „Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа“? — Симон направи възмутен жест. — Ако не те познавах, щях да се почувствам обиден.

— Ако не те познавах — разпалено отвърнах, — _аз_ щях да съм обиден. Знаеш ли, че атуранците някога убивали хора само защото са ги хванали да водят чергарски живот? Един от вашите владетели обявил, че са вредни за империята. Повечето от тези хора били просто просяци, загубили домовете си заради войните и данъците. Много от тях били принудително вербувани на военна служба. — Дръпнах предницата на ризата си. — Но към Едема Рух имали специално отношение. Ходели на лов за тях, сякаш са лисици. В продължение на сто години ловуването на Рух било любимото забавление за убиване на времето на атуранската висша класа.

Настъпи мълчание. Гърлото ме болеше и осъзнах, че през цялото време съм крещял.

— Не знаех това — каза накрая Симон с приглушен глас.

Вътрешно се ядосах на себе си и въздъхнах.

— Съжалявам, Симон. Това е… Било е преди много време. Вината не е твоя. Това е стара история.

— Би трябвало да е така, щом в нея се споменават амирите — намеси се Уилем, който очевидно се опитваше да смени темата. — Били са разпуснати преди колко време? Триста години?

— Все пак — рекох аз — в повечето стереотипи има известна истина. Има някакво зрънце, от което те са се появили.

— Базил е от Винтас и в някои отношения е доста странен — съгласи се Уил. — Спи с пени под възглавницата и прочие.

— Пътувах към Университета с двама наемници от Адем — добави на свой ред Симон. — Те не разговаряха с никого освен помежду си. И _наистина_ бяха неспокойни и не ги свърташе на едно място.

— Трябва да призная, че познавам доста сийлдиши, които много държат да подплатят ботушите си със сребро.

— Не ботуши, а кесии — поправи го Симон. — Ботушите се обуват на краката. — Той размърда крака си, за да илюстрира думите си.

— Знам какво означава думата „ботуш“ — ядосано натърти Уилем. — Говоря този вулгарен език по-добре от теб. Ние наричаме ботуша „пату“. Парите за харчене са в кесията, а онези, които смяташ да запазиш, се държат в ботуша.

— О — замислено рече Симон, — разбирам. Предполагам, че това са нещо като спестявания за черни времена.

— Какво се прави с парите, когато времената са черни? — попита Уилем, искрено объркан.

— А и в тази история имаше повече скрит смисъл, отколкото смятате — бързо се намесих аз, преди да сме се отклонили още повече от темата. — В нея има зрънце истина. Ако ми обещаете, че няма да кажете на никого, ще ви разкрия една тайна.

Усетих как вниманието им се изостри.

— Ако някога приемете гостоприемството на пътуваща трупа и те ви предложат вино преди каквото и да е друго, значи са от Едема Рух. Тази част от историята е истинска. — Вдигнах предупредително пръст. — Но не приемайте виното.

— Ама аз харесвам вино — възрази сърцераздирателно Симон.

— Това няма значение — поклатих глава аз. — Домакинът ви предлага вино, но вие настоявате за вода. Това може дори да се превърне в своеобразно състезание, като домакинът предлага все по-щедро, а вие отказвате все по-учтиво. Когато постъпите така, те ще знаят, че сте приятели на Едема Рух. Вечерта ще се държат с вас така, сякаш сте част от тяхното семейство, а не просто гости.

Разговорът утихна, докато приятелите ми осмисляха казаното. Вдигнах поглед към звездите и потърсих познатите съзвездия над главата си — Юън Ловеца, Тигела, Отново младата майка, Лисицата с огнения език, Съборената кула…

— Къде би отишъл, ако можеш да отидеш навсякъде? — изненада ме Симон с въпроса си.

— От другата страна на реката — отвърнах аз, — в леглото.

— Не, не — възрази той, — исках да кажа, ако можеш да отидеш, където пожелаеш по света.

— Отговорът е същият — потвърдих аз. — Бил съм на много места. Това е мястото, където от край време съм искал да отида.

— Но не и завинаги — не се съгласи Уилем. — Нали не искаш да останеш там завинаги?

— И аз това имах предвид — добави Симон. — Всички ние искаме да сме тук, но никой от нас не желае да остане тук завинаги.

— С изключение на Манет — сети се Уил.

— Къде би отишъл? — упорито настояваше Симон. — Ако търсиш приключения?