Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Всъщност — отбелязах аз с извинителен тон — църквата в Атур винаги е имала право да раздава правосъдие. — Вдигнах едната от двете си книги. — Странно, че и ти си взел „Алпура Пролиция Амир“. Аз също я донесох. Самият указ е издаден от църквата.

— Не, не е — изражението на Уилем се помрачи. — Тук е посочен като шейсет и третия указ на император Налто.

Объркани, сравнихме книгите си и открихме, че си противоречат.

— Е, предполагам, че двете книги взаимно се изключват една друга — рече Сим. — Какво друго имате, момчета?

— Това е „Светлините на историята“ на Фелтеми Рейс — промърмори Уилем. — Той е капацитет в тази област. Не мислех, че ще ми бъдат нужни допълнителни доказателства.

— Това не ви ли притеснява? — Почуках с кокалче по двете противоречащи си книги. — Не би трябвало в тях да пише различни неща.

— Току-що прочетохме двайсет книги, в които се казват различни неща — изтъкна Симон. — Защо точно тези две трябва да представляват някакъв проблем?

— Не е сигурно за какво служат сивите камъни. Има множество различни мнения по този въпрос. Но „Алпура Пролиция Амир“ е бил широко известен указ. Той е обявил извън закона хиляди от най-могъщите мъже и жени в атуранската империя. Бил е една от основните причини за нейния упадък. Няма причина информацията за него да е противоречива.

— Орденът е бил разпуснат преди _повече_ от триста години — рече Симон. — Достатъчно отдавна, за да възникнат някои разногласия.

Поклатих глава и прелистих двете книги.

— Противоречивите мнения са едно, а противоречивите факти — съвсем друго. — Вдигнах моята книга. — Това е „Падането на империята“ на Грегър Малкия. Той е тесногръд празнодумец, но е най-добрият историк на своето време. — Вдигнах книгата на Уилем. — Фелтеми Рейс не може да се нарече историк, но е два пъти по-добър учен от Грегър и е педантичен по отношение на фактите. — Погледнах първо едната, после другата книга и се намръщих. — В това няма никакъв смисъл.

— И сега какво? — попита Сим. — Още един равен резултат ли? Това е истинско разочарование.

— Имаме нужда от някой, който да отсъди — отвърна Уилем.

— По-висша инстанция.

— По-висша от Фелтеми Рейс? — учудих се аз. — Съмнявам се, че можем да занимаваме Лорен с облозите си.

Уил поклати глава, сетне се изправи и приглади гънките по предницата на ризата си.

— Значи най-сетне ще се запознаеш с Куклата.

> 40.

> Куклата

— Най-важното е да бъдеш учтив — посъветва ме Симон с приглушен глас, докато вървяхме по тесен коридор, от двете страни на който бяха наредени книги. Нашите симпатични лампи хвърляха снопове светлина през лавиците и караха сенките да танцуват неспокойно. — Но не се дръж покровителствено с него. Той е малко… странен, ала не е идиот. Просто се дръж с него, както би се държал с всеки друг.

— И освен това да бъда и учтив? — саркастично казах аз, уморен от непрекъснатите му съвети.

— Точно така — сериозно отвърна Симон.

— Между другото, къде отиваме? — попитах аз, най-вече за да спра постоянните наставления на Симон.

— До третия подземен етаж — отговори Уилем.

Сетне се обърна и заслиза по дългата поредица каменни стъпала. Столетията употреба бяха износили камъка и те приличаха на увиснали надолу лавици, претоварени от тежестта на книги. Докато се спускахме, сенките размиваха стълбището, скриваха краищата му и то изглеждаше гладко и мрачно като празно речно корито, издълбано в скалите.

— Сигурен ли си, че той ще бъде там?

Уил кимна.

— Не мисля, че напуска често стаите си.

— Стаите си? — повторих аз. — Той _живее_ тук?

Нито единият не отговори и Уилем ни поведе надолу по ново стълбище и след това през дълъг и широк коридор с нисък таван. Накрая стигнахме до една с нищо неотличаваща се врата, забутана в ъгъл. Ако не ми бяха казали, че Куклата живее тук, щях да си помисля, че това е някое от безбройните леговища за четене, разпръснати из цялото Книгохранилище.

— Просто недей да правиш нищо, което да го разстрои — нервно ме предупреди Симон.

Докарах на лицето си най-учтивото изражение, на което съм способен, и Уилем почука на вратата. Дръжката се завъртя почти веднага. В началото вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и на прага й се изправи Куклата, който беше по-висок от трима ни.

Ръкавите на черната му мантия се издуха на течението, образувано от отворената врата.

Известно време той ни гледа високомерно, след което доби объркан вид, вдигна ръка и докосна главата си отстрани.