Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Кимнах спокойно, за да покажа, че съм го разбрал, но усетих как стомахът ми се свива на студен възел. Това беше лоша идея. Усещах го до мозъка на костите си.

— Дължиш ли нещо на някой друг? — попита Слийт. — И не ме лъжи, защото ще разбера.

— Шест таланта — небрежно отвърнах аз, — дължими до края на семестъра.

Той кимна.

— Предполагам, че не си успял да ги вземеш от лихвар. При Хефрон ли отиде?

— При Деви — поклатих глава аз.

За пръв път по време на разговора ни Слийт загуби хладнокръвието си и очарователната му усмивка изчезна напълно.

— Деви? — Той се надигна от стола си и тялото му внезапно се напрегна. — Не, не мисля, че ще стигнем до споразумение. Ако имаше пари, щеше да е друго. — Поклати глава. — Но щом Деви вече притежава част от теб…

Реакцията му ме смрази, след това осъзнах, че той просто се стреми да изкара повече пари.

— Какво ще кажеш да заема пари от теб, за да уредя дълга си с нея?

Слийт поклати глава и възвърна част от спокойствието си, което преди малко се бе пропукало.

— Точно това се нарича отнемане на чужди права — обясни той. — Деви има интерес към теб като към своеобразна инвестиция. — Той отпи от бирата си и се прокашля многозначително. — Тя не гледа с добро око на хора, които се намесват там, където е заявила правата си.

Повдигнах вежди.

— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.

Размахах презрително ръце.

— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.

Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.

— Кое ти се вижда толкова сложно?

— Хайде стига — отвърнах аз. — Готов си да се опълчиш срещу законите на Университета, рискуваш да си навлечеш гнева на магистрите, приставите и закона за желязото на Атур, а коленете ти се разтреперват заради някакво малко момиченце? — Изсумтях и повторих жеста, който преди малко бе направил, като се престорих, че смачквам нещо и го хвърлям през рамото си.

Слийт ме наблюдава известно време и накрая избухна в смях.

— Да, точно така — заяви той и избърса от очите си сълзите на искрено веселие. — Очевидно и аз съм бил заблуден от твоята репутация. Ако си мислиш, че Деви е някакво си момиченце, тогава изобщо не си толкова умен, за колкото те мислех.

Той погледна над рамото ми, кимна на някого, когото не виждах, и презрително махна с ръка.

— Хайде, върви си — подкани ме той. — Имам да върша работа с разумни хора, които знаят какъв е светът наистина. Ти само ми губиш времето.

Усетих как настръхвам от раздразнение, но се насилих това да не проличи на лицето ми.

— Нуждая се също и от арбалет — казах аз.

— Не, вече ти казах — поклати глава той, — никакви заеми или услуги.

— Мога да ти предложа стоки в замяна.

— Какъв арбалет? — скептично ме погледна той.

— Какъвто и да е. Не е нужно да е нещо кой знае какво. Просто трябва да работи.

— Осем таланта.

— Не ме обиждай. — Хвърлих му решителен поглед. — Това е обикновена контрабанда. Ще заложа десет срещу едно пени, че можеш да го намериш за два часа. Ако се опитваш да ме изнудваш, просто ще отида да взема един от Хефрон.

— Ако го вземеш от Хефрон, ще трябва да го донесеш дотук чак от Имре — отбеляза Слийт. — Приставът само това и чака.

Свих рамене и понечих да се изправя на крака.

— Три таланта и пет йота — обяви той — и имай предвид, че ще бъде използван. Освен това ще е със стреме, а не с манивела.

Направих изчисления наум.

— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.

Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.

— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.

* * *

Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.

— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.