„Бала и ечемик“ беше една от кръчмите с по-лоша слава от тази страна на реката. Ако трябва да сме точни, „При Анкер“ не беше долнопробно заведение, а просто непретенциозно. Беше чисто, макар и да не миришеше на цветя, и храната беше евтина, без да е безвкусна. Хората посещаваха „При Анкер“, за да ядат, да пият, да слушат музика и понякога да се посбият.
„Балата“ беше няколко стъпала по-надолу в класацията. Беше мърлява, музиката не беше на особено високо ниво и някои от посетителите често се забавляваха, като участваха в сбивания.
Имайте предвид, че „Балата“ не беше толкова лоша, колкото голяма част от местата в Тарбеан. Но беше най-лошата кръчма, която човек можеше да намери толкова близо до Университета. И макар да беше долнопробна, подът й беше дървен, а прозорците бяха със стъкла. Ако човек се напиеше и се събудеше без кесия, можеше да е доволен, че не са му прерязали гърлото и не са му откраднали и ботушите.
Тъй като още беше рано, имаше едва шепа хора, разпръснати тук-там из общата стая. Видях със задоволство, че Слийт седеше отзад. В действителност не се бях срещал с него, но знаех кой е. Бях чувал някои истории.
Слийт беше един от онези редки и незаменими хора, които имат дарбата да уреждат разни неща. Според слуховете той е бил студент през последните десет години с известни прекъсвания.
В момента разговаряше с един мъж, който изглеждаше нервен, и май беше по-добре да не го прекъсвам. Затова купих две малки бири и се престорих, че пия от едната, докато чаках.
Слийт беше хубав тъмнокос и тъмноок мъж. Макар да нямаше типичната брада, предположих, че е поне наполовина сийлдиш. Езикът на тялото му издаваше властна натура. Движеше се така, сякаш контролира всичко около себе си.
Което всъщност не би ме изненадало. Нищо чудно „Балата“ да беше негова собственост. Хора като него разполагаха с достатъчно пари.
Слийт и неспокойният млад мъж накрая стигнаха до някакво споразумение. Слийт му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото, докато си тръгваше.
Изчаках малко и след това се отправих към масата му. Докато се приближавах, забелязах, че между неговата маса и останалите в общата стая има празно пространство. Не беше много, но бе достатъчно, за да затрудни всякакви опити за подслушване.
Когато се приближих, Слийт вдигна поглед.
— Чудех се дали можем да поговорим — подхванах аз.
Слийт посочи с ръка празния стол.
— Малко съм изненадан — призна той.
— Защо?
— Не ме посещават често умни хора. Идват отчаяни типове. — Той погледна към халбите. — И двете ли са за теб?
— Можеш да вземеш която искаш или и двете — рекох аз и кимнах към дясната, — но вече пих от тази.
За частица от секундата той хвърли предпазлив поглед към халбите, после се усмихна широко, показвайки белите си зъби, и взе чашата отляво.
— Ако съдя по онова, което съм чувал, не си човек, който би се опитал да отрови някого.
— Изглежда знаеш доста за мен — отбелязах аз.
Той сви рамене толкова равнодушно, сякаш се е упражнявал как да го прави.
— Знам много за всички — отвърна той. — Но за теб знам повече.
— И защо така?
Слийт се приведе напред и тихо рече:
— Имаш ли представа колко скучни са обикновените студенти? Половината от тях са богати туристи, които изобщо не ги е грижа за ученето. — Той вдигна очи към тавана и махна с ръка, все едно хвърля нещо през рамото си. — Другата половина са книжни плъхове, които са мечтали за това място толкова дълго, че сега, когато са тук, не могат да си поемат дъх от вълнение. Те много внимават и са кротки като свещеници. Страхуват се да не получат някой неодобрителен поглед от магистрите. — Изсумтя презрително и отново се облегна на стола си. — Достатъчно е да кажем, че ти си като глътка свеж въздух. Всички говорят… — Той млъкна и отново сви рамене със същото добре отработено движение. — Е, нали знаеш.
— Всъщност не знам — признах аз. — Какво говорят хората?
Слийт отново ми се усмихна с енергичната си, красива усмивка.
— А, това е проблемът, нали? Всички знаят за репутацията на даден човек, само той не е наясно. Повечето хора не се безпокоят за това. Но някои от нас полагат усилия да поддържат репутацията си. Аз съм изграждал своята тухла по тухла. Тя ми служи като полезен инструмент. — Той ми хвърли многозначителен поглед. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.
— Може би — позволих си да се усмихна аз.
— Какво казват за мен тогава? Кажи ми и аз ще ти върна услугата.
Читать дальше