Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Изглежда, че той черпи информация от кладенеца на дълбокото си невежество — отвърнах аз. — В Медика съм срещал хора с ампутирани крайници. Не мисля, че Малкаф някога е имал подобни проблеми.

Наблюдавах я за някакъв знак, че изпитва чувство на вина, за някаква индикация, че е отговорна за извършването на „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Но нямаше нищо такова. Тя се държеше съвсем нормално — весела и духовита както обикновено. Но аз съм израснал сред актьори. Знам колко много начини има да скриеш истинските си чувства.

— Нещо ми се виждаш много сериозен. — Деви се намръщи престорено. — Какво си се умислил?

— Имам няколко въпроса — отвърнах аз уклончиво — и те не са свързани с Малкаф.

— Уморих се да се интересуват само от интелекта ми. — Тя се облегна назад и протегна ръце над главата си. — Кога ли ще намеря някое мило момче, което да се интересува от мен само заради тялото ми? — Започна да се изтяга лениво, но спря по средата и ме погледна озадачено. — Очаквах от теб някоя остроумна забележка. Обикновено реакцията ти е доста по-бърза.

— Много неща са ми на главата — оправдах се със слаба усмивка аз. — Не мисля, че днес съм в състояние да участвам в състезания по съобразителност.

— Никога не съм смятала, че можеш да се състезаваш по съобразителност с мен — заяви тя. — Но обичам да се шегувам от време на време. — Наведе се напред и подпря ръце върху бюрото. — За какви въпроси става дума?

— В Университета занимаваше ли се сериозно със сигалдрия?

— Лични въпроси? — повдигна вежди Деви. — Не. Не ме интересуваше особено. Отнема твърде много време за моя вкус.

— Не приличаш на жена, която има нещо против да загуби малко от времето си — отбелязах аз и успях да се усмихна леко.

— Така е по-добре — одобрително ме похвали тя. — Знаех, че можеш да го направиш.

— Предполагам, че нямаш някакви книги по сигалдрия за напреднали? — попитах аз и добавих: — В които да има от онези неща, до които на ре'ларите им е забранен достъп?

— Не — поклати глава Деви. — Имам обаче някои много добри алхимически текстове. Неща, които никога няма да намериш в скъпоценния си Архив. — Тя изрече последните думи с язвителен тон.

В този момент нещата дойдоха по местата си. Деви не би била толкова небрежна, че да позволи на някого да открадне кръвта ми. Не би я продала за бърза печалба. Тя нямаше нужда от пари. Нямаше ми и зъб.

Но би направила всичко, за да влезе в Архива.

— Странно е, че споменаваш алхимията — казах аз възможно най-спокойно. — Чувала ли си за нещо, което се нарича „топка от сливи“?

— Чувала съм — непринудено отвърна тя. — Доста неприятно нещо. Мисля, че имам формулата. — Леко се завъртя на стола си и се обърна към лавицата. — Искаш ли да я видиш?

Лицето й не я издаде, но с достатъчно практика всеки може да контролира изражението си. Езикът на тялото й също не я издаде. Само в раменете й се появи леко напрежение, известен намек за колебание.

Но когато споменах за „топката от сливи“, в очите й премина проблясък. Не просто признание, а чувство за вина. Разбира се, тя беше продала формулата на Амброуз.

И защо да не го направи? Амброуз беше писар с висок ранг. Можеше да й помогне да се промъкне в Архива. Дяволите да го вземат — при възможностите, с които разполагаше, може би дори нямаше да му се наложи да прави и това. Всеки знаеше, че понякога Лорен осигурява достъп до Архива и на учени, които не са членове на Арканум. Особено ако покровителите им са склонни да направят щедро дарение. Преди време Амброуз купи цяла странноприемница, за да ми направи мръсно. Колко ли повече бе склонен да плати, за да сложи ръка на кръвта ми?

Не. Уил и Сим бяха прави за това. Амброуз нямаше да си изцапа ръцете, ако можеше да го избегне. За него беше много по-просто да наеме Деви да свърши мръсната работа вместо него. Тя беше вече изключена. Нямаше нищо за губене, а можеше да спечели достъп до всички тайни на Архива.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Не се интересувам много от алхимия. — Поех си дълбоко дъх и реших да пристъпя направо към основния въпрос. — Но трябва да видя кръвта си.

Веселото изражение на Деви замръзна на лицето й. Устата й продължаваше да се усмихва, но очите й бяха студени.

— Не те разбрах? — каза тя, но не изрече думите като въпрос.

— Искам да видя кръвта си, която ти оставих — повторих аз. — Трябва да знам, че е на сигурно място.

— Опасявам се, че това не е възможно. — Усмивката й се разпадна напълно и тя стисна уста. — Аз не правя така нещата. Освен това да не мислиш, че съм толкова глупава да държа такова нещо тук?