Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Усетих как стомахът ми се сви, макар че все още не исках да повярвам.

— Можем да отидем на мястото, където я държиш — спокойно отвърнах аз. — Някой извършва „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Трябва да се убедя, че кръвта не е пипана. Това е всичко.

— Сякаш бих ти показала къде държа тези неща — заяви Деви с язвителен сарказъм. — Да не си си ударил главата?

— Опасявам се, че ще трябва да настоявам.

— Опасявай се и си настоявай колкото искаш — кръвнишки ме погледна Деви. — Това няма да промени нищо.

Тя беше. Нямаше друга причина да не иска да ми покаже кръвта.

— Ако откажеш да ми я покажеш — продължих аз, като се опитвах да говоря с равен, спокоен тон, — ще трябва да приема, че си продала кръвта ми или по някаква причина си направила моя кукла.

— Можеш да приемаш каквито глупости желаеш. — Деви се облегна на стола си и скръсти ръце с преднамерена небрежност. — Ще видиш кръвта си, когато уредиш дълга си с мен и нито миг по-рано.

Извадих восъчна кукла изпод плаща си и я сложих върху бюрото, за да може Деви да я види.

— Това да не би да съм аз? — попита тя. — С такъв ханш?

Но думите й бяха само имитация на шега — нещо като рефлекс. Тонът й беше равен и ядосан. Очите й бяха сурови.

С другата си ръка извадих жълтеникавочервен косъм и го сложих върху главата на куклата. Ръката на Деви несъзнателно докосна косата й, изражението й беше стреснато.

— Някой ме нападна — казах аз. — Трябва да се уверя, че кръвта ми е…

Този път, когато споменах кръвта си, видях, че за миг очите й се насочиха към едно от чекмеджетата на бюрото й. Пръстите й леко потрепнаха.

Срещнах погледа й.

— Не го прави — мрачно я предупредих аз.

Ръката на Деви се стрелна към чекмеджето и го отвори.

Нито за секунда не се усъмних, че в чекмеджето се намираше моята кукла, която тя бе направила. Не можех да й позволя да я вземе. Съсредоточих се и промърморих обвързване.

Ръката на Деви рязко спря на половината от разстоянието до отвореното чекмедже.

Не направих нищо, с което да я нараня. Не използвах огън, болка или някое от нещата, които тя ми бе причинила през последните няколко дни. Беше просто обвързване, за да я накарам да остане неподвижна. Когато се отбих в онази кръчма да се стопля, взех щипка пепел от камината. Не беше кой знае какъв източник и беше по-далеч, отколкото ми се искаше, но беше по-добре от нищо.

Можех обаче да я удържа така не повече от няколко минути, преди да изтегля толкова топлина от огъня, че да го изгася. Но това време трябваше да е достатъчно, за да изкопча истината от нея и да взема куклата, която е направила.

Деви мяташе очи като обезумяла, докато се опитваше да помръдне.

— Как смееш? — извика тя. — Как смееш?

— _Ти_ как смееш! — отвърнах й вбесено аз. — Не мога да повярвам, че ти се доверих! Защитавах те пред приятелите си… — Не довърших, защото се случи немислимото — въпреки обвързването Деви се раздвижи. Ръката й бавно започна да се приближава към отвореното чекмедже.

Съсредоточих се още по-силно и ръката на Деви отново спря. След това пак започна бавно да пълзи и се мушна в чекмеджето. Не можех да повярвам.

— Мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ме заплашваш? — изсъска Деви и лицето й се превърна в маска от ярост. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? Станах ре'лар, преди да ме изхвърлят, малък кучи син. Заслужих си го. Моят Алар е като океана при буря. — Вече почти цялата й ръка беше в чекмеджето.

Усетих как челото ми се покри с лепкава пот и разделих съзнанието си на още три части. Зашепнах отново и всяка част от съзнанието ми направи отделно обвързване да я държи неподвижна. Почерпих топлина от тялото си и усетих как по ръцете ми плъзва хлад. Бях направил общо пет обвързвания — това беше пределът на възможностите ми.

Деви застина неподвижно като камък и се засмя гърлено.

— О, ти _наистина_ си много добър. Сега съм почти готова да повярвам на историите, които съм чувала за теб. Но кое те кара да мислиш, че ще се справиш с нещо, с което дори и Елкса Дал не успя? Защо, мислиш, ме изгониха? Те се страхуваха от жена, която е способна да се изравни с учителя си още на втората година.

Потта накара светлата й коса да залепне за челото й. Тя стисна зъби и на лицето й на фея се изписа свирепа решителност. Ръката й започна да се движи отново.

След това с внезапно движение Деви издърпа ръката си от чекмеджето, сякаш я освобождаваше от лепкава кал. Удари със сила нещо кръгло и метално върху бюрото и пламъкът на лампата подскочи и затрепери. Не беше кукла. Не беше и бутилката с кръвта ми.