Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Уил сведе поглед към масата.

— _Краем_ — рече той. — Има логика. Той би заподозрял, че може да наемеш крадец, но не и че сам ще се вмъкнеш в апартамента му. Никога не би му минало подобно нещо през ума.

— Най-вероятно се опитва да намери човека, който се е вмъкнал в стаите му — кимнах аз. — Или пък просто иска да се наслади на малко, лесно отмъщение. Това обяснява защо нападенията стават все по-силни. Сигурно мисли, че крадецът е избягал към Имре или Тарбеан.

— Трябва да отидем при магистрите с тези сведения — предложи Симон. — Могат да претърсят стаите му още тази нощ. Ще бъде изключен и бит с камшик. — На лицето му се появи широка и злостна усмивка. — Бога ми, бих платил десет таланта, за да държа камшика.

Изкикотих се на кръвожадния му тон. Бяха необходими доста усилия, за да накараш човек като Симон да покаже лошата си страна.

— Не можем да го направим, Сим.

— Не говориш сериозно — невярващо ме изгледа той. — Не можем да му позволим да се измъкне с нещо такова.

— На първо място ще ме изключат за влизане с взлом в стаите му и ще ме обвинят в „неподобаващо поведение“.

— За това няма да те изключат — успокои ме Сим, но в гласа му липсваше увереност.

— Не искам да рискувам — признах аз. — Хеме ме мрази. Брандеур следва примера на Хеме. Все още съм в немилост и при Лорен.

— Чудя се как имаш сили да се усмихваш — промърмори Уилем.

— Това са три гласа срещу мен още в самото начало.

— Мисля, че не вярваш достатъчно на Лорен — отбеляза Уилем. — Но си прав. Ще те изключат. Ако не за друго, то за да изгладят нещата с барон Джакис.

— Наистина ли мислиш така? — Сим погледна Уилем.

Уил кимна.

— Възможно е дори да не изключат Амброуз — мрачно рече гой. — Той е любимецът на Хеме и магистрите знаят какви неприятности може да създаде на Университета баща му. — Уил изсумтя. — Помислете само какви неприятности ще създава Амброуз, когато наследи баща си. — Той сведе поглед и поклати глава. — Този път съм съгласен с Квоте, Сим.

Симон изпусна дълга и уморена въздишка.

— Чудесно, няма що — каза той и ме погледна с присвити очи. — Още от самото начало ти казах да оставиш Амброуз на мира. Да се скараш с него е като да влезеш в капан за мечки.

— Капан за мечки ли? — замислено попитах аз.

Той кимна решително.

— Кракът ти влиза лесно в него, но след това не можеш да се измъкнеш.

— Капан за мечки — повторих аз. — Точно от това имам нужда.

Уилем мрачно се изкикоти.

— Говоря сериозно — уверих го аз. — Къде мога да намеря капан за мечки?

Уил и Сим ме изгледаха странно и аз реших да не насилвам късмета си.

— Просто се шегувам — излъгах аз, тъй като не исках да усложнявам допълнително нещата.

И сам можех да си намеря капан.

— Трябва да сме сигурни, че е Амброуз — отбеляза Уилем.

Кимнах.

— Ако се е заключил в стаите си следващия път, когато бъда нападнат, това би трябвало да е достатъчно доказателство.

Разговорът замря и няколко минути се хранехме мълчаливо, всеки от нас потънал в собствените си мисли.

— Добре — рече Симон, който, изглежда, бе стигнал до някакво заключение. — Значи нищо не се е променило. Все още имаш нужда от грам. Нали така? — Той погледна към Уил, който кимна, и след това погледът му се върна отново на мен. — Сега побързай с добрата новина, преди да съм се самоубил.

Усмихнах се.

— Фела се съгласи да ми помогне да претърся Архива за схемата — рекох аз и махнах с ръка към тях. — Ако вие двамата се присъедините към нас, това ще означава дълги, изтощителни часове в близост до най-красивата жена от тази страна на река Ометхи.

— Може и да успея да отделя малко време — небрежно подхвърли Уилем.

Симон се ухили.

* * *

Така започна нашето търсене в Архива.

За мое учудване в началото беше забавно, почти като игра. Четиримата се разпръсвахме в различни части на Архива, след това се връщахме и заедно преглеждахме книгите. Прекарвахме часове в разговори и шеги и се наслаждавахме на предизвикателството и на взаимната си компания.

Но когато часовете се превърнаха в дни на безплодно търсене, първоначалната възбуда отмина, оставяйки след себе си само мрачна решителност. Уил и Сим продължаваха да ме пазят през нощта, като ме защитаваха със своя Алар. Нощ след нощ те не си доспиваха и станаха начумерени и раздразнителни. Сведох съня си до пет часа на вечер, за да ги облекча.

При нормални обстоятелства пет часа биха били напълно достатъчни за мен, но аз все още се възстановях от раните си. Което беше по-важното — трябваше постоянно да поддържам Алара си в готовност, за да съм в безопасност. Беше изтощаващо за ума.