Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Това са руни — посочих аз. — Ясно е като бял ден. А това са металургични символи. — Погледнах по-отблизо. — Останалото… Не знам. Може би съкращения. Вероятно ще можем да ги разгадаем, когато прочетем текста. — Усмихнах се и се обърнах към Фела. — Поздравления, ти все още си най-добрият писар на всички времена.

* * *

С помощта на Симон ми бяха нужни два дни, за да разшифровам диаграмите в „Скривани“. По-скоро дешифрирането ни отне един ден, а след това един ден ги проверявах отново и отново.

Щом като разбрах как трябва да конструирам грама, започнах да играя на някаква странна криеница с Амброуз. Имах нужда от цялата си концентрация, докато работя върху сигалдрията. Това означаваше да сваля гарда си. Затова можех да се занимавам с грама само когато бях сигурен, че Амброуз е зает с нещо друго.

Грамът беше деликатна работа. Гравировката беше малка и нямаше място за грешка. И това, че бях принуден да работя на пресекулки, не ми помагаше. Половин час, докато Амброуз пиеше кафе с млада жена в обществено кафене. Четирийсет минути, докато беше на лекция по символична логика. Цял час и половина, докато беше на бюрото в приемната на Архива.

Когато не можех да работя по грама, се занимавах с проекта си за забавление. Донякъде бях късметлия, че Килвин ме натовари със задачата да направя нещо достойно за ре'лар. Това ми осигуряваше идеалното извинение за многото време, което прекарвах в Рибарника.

През останалата част от времето си седях изтегнат в общата стая на „Златното пони“. Трябваше да се установя като редовен клиент там. Така нещата щяха да изглеждат по-малко подозрителни.

> 29.

> Ограбен

Всяка нощ се прибирах в малката си таванска стаичка в „При Анкер“. Заключвах вратата, след което излизах през прозореца и отивах в стаята на Уил или тази на Сим според това кой беше пръв на смяна да ме пази през съответната нощ.

Колкото и лошо да бе положението, знаех, че то ще се влоши още повече, ако Амброуз осъзнае, че аз съм проникнал в стаите му. Макар раните ми постепенно да заздравяваха, те все още бяха повече от достатъчни, за да бъда обвинен. Затова полагах сериозни усилия външно всичко да изглежда нормално.

И така, късно една нощ влязох в „При Анкер“ с тежка стъпка и пъргавината на шамбъл. Направих опит да си побъбря с новата сервитьорка на Анкер и грабнах половин самун хляб, с който изчезнах нагоре по стълбите.

Минута по-късно отново бях в общата стая. Бях паникьосан, облян в пот и в ушите си усещах тежките удари на сърцето.

Момичето вдигна поглед.

— Да не промени мнението си за едно питие преди лягане? — усмихна ми се тя.

Поклатих глава толкова бързо, че пред лицето ми се спуснаха кичури коса.

— Тук ли оставих лютнята си снощи, след като свърших да свиря? — попитах аз като обезумял.

— Отнесе я с теб както винаги — поклати глава тя. — Не си ли спомняш, че те попитах дали искаш парче връв, за да вържеш калъфа?

Стрелнах се обратно нагоре по стълбите като риба в бързей. След по-малко от минута се върнах отново.

— Сигурна ли си? — задъхано попитах аз. — Може ли да погледнеш зад бара, просто за всеки случай?

Тя провери, но лютнята не беше там. Не беше и в килера.

Нито пък в кухнята.

Качих се по стълбите и отворих вратата на малката си стая. В помещение с такъв размер нямаше много места, където да се сложи калъф за лютня.

Не беше под леглото. Не беше подпрян на стената до малкото ми бюро. Не беше и зад вратата.

Калъфът на лютнята беше твърде голям, за да се събере в стария сандък до леглото. Но въпреки това погледнах и в него. Не беше там. Отново проверих под леглото, просто за да съм сигурен. Нямаше го.

След това погледнах към прозореца. Към простото резе, което държах добре смазано, за да мога да го отварям и да излизам на покрива.

Погледнах отново зад вратата. Лютнята я нямаше там. Седнах на леглото. Ако преди малко бях просто изтощен, сега вече усещането беше съвсем различно. Чувствах се така, все едно съм направен от мокра хартия. Едва успявах да си поема дъх, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите ми.

> 30.

> Повече сол

— Днес — весело започна Елодин — ще говорим за нещата, за които не можем да говорим. И по-специално ще обсъдим защо някои неща не могат да бъдат обсъждани.

Въздъхнах и оставих молива. Всеки ден се надявах, че този път Елодин наистина ще ни научи на нещо. Всеки ден носех книга с твърди корици и един от няколкото ми ценни листа хартия, готов да се възползвам от някой рядък момент на яснота. Всеки ден някаква частица от мен се надяваше, че Елодин ще се засмее и ще признае, че с безкрайните си глупости просто е проверявал решителността ни.