Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

пътуванията ми ми показаха меч, който беше доста здрав и остър. Въпреки това явно беше

налице доказателство, че той е на повече от две хиляди години. Знаете ли за някакъв метал,

който да издържи, без да се счупи толкова дълго време? И не само това, но дори и да остане

остър?

— А — кимна Килвин с не особено изненадано изражение. — Има такива неща, както би

казал някой — древни магии. Или пък древно изкуство, което вече е изгубено за нас. Такива

неща се намират тук-там по света. Удивителни предмети. Загадки. Много надеждни

източници споменават за вечно горящата лампа. — Той махна широко с ръка към

стъклените полусфери, поставени върху работната му маса. — Дори имаме някои от тези

неща тук, в Университета.

Усетих как любопитството ми се разпали.

— Какви неща? — попитах го аз.

Килвин разсеяно подръпна брадата си с ръка.

— Имам устройство без никаква сигалдрия, което, изглежда, не върши нищо друго, освен

да поглъща ъгловия момент. Имам четири кюлчета от бял, по-лек от водата метал, който не

мога нито да разтопя, нито да нараня по какъвто и да е начин. Лист черно стъкло, по едната

страна на което не може да се упражни никакво триене. Парче странно оформен камък,

който поддържа температура малко над точката на замръзване, независимо каква е

топлината около него. — Той сви масивните си рамене. — Тези неща са загадка.

Отворих уста, после се поколебах.

— Ще бъде ли неуместно, ако ви помоля да видя някои от тези неща?

Усмивката на Килвин беше много бяла на фона на тъмната му кожа и брада.

— Никога не е неуместно човек да попита, ре’лар Квоте — отбеляза той. — Студентът

трябва да бъде любопитен. Щях да се обезпокоя, ако не се интересуваше от тези неща.

Едрият изобретател отиде до голямото си дървено бюро, така осеяно с недовършени

проекти, че повърхността му почти не се виждаше. Той отключи чекмеджето с ключ, който

измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от

зарове.

— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме —

рече той. — Но някои от тях са забележително полезни. — Раздруса двете метални кубчета и

те иззвъняха нежно в ръката му. — Наричаме тези камъни пазачи.

Килвин се наведе и ги постави върху пода на около метър разстояние един от друг.

Докосна ги и промърмори нещо съвсем тихо, твърде тихо, че да го чуя.

Усетих едва доловима промяна във въздуха. В началото помислих, че в стаята е станало

по-студено, но после осъзнах истината — не усещах топлината, излъчвана от огъня, тлеещ в

пещта в другия край на кабинета на магистъра.

Той небрежно взе един железен прът, който използваше за разравяне на пещта, и замахна

със сила към главата ми. Жестът му беше толкова неочакван, че ме свари напълно

неподготвен и нямах време да се свия или да трепна.

Прътът спря на половин метър от мен, сякаш се удари в някакво невидимо препятствие.

Нямаше звук от удар в нещо, нито пък желязото отскочи в ръката на Килвин.

Предпазливо протегнах ръка и тя не се натъкна на… нищо. Сякаш празният въздух пред

мен беше станал плътен.

Магистърът ми се ухили.

— Камъните пазачи са особено полезни, когато провеждаш опасни експерименти или

изпитваш оборудване — обясни той. — По някакъв начин те създават таумична и кинетична

бариера.

Продължих да движа ръката си по дължината на невидимата бариера. Не беше твърда,

дори не беше плътна. Поддаваше леко, когато я натиснех, и я усещах хлъзгава като покрито с

масло стъкло.

Килвин ме наблюдаваше с леко развеселено изражение.

— Ако трябва да съм честен, ре’лар Квоте, мислех да нарека твоето устройство за

спиране на стрелите „Огледалния страж“. — Той се понамръщи. — Разбира се, това нямаше

да е съвсем точно, но щеше да е по-добре от драматичната глупост на Елодин.

Облегнах се със сила върху невидимата бариера. Беше здрава като каменна стена. Сега,

когато я погледнах по-отблизо, успях да видя леко изкривяване във въздуха, сякаш гледах

през стъкло с малък дефект.

— Това е далеч по-добро от моя „уловител на стрели“, магистър Килвин.

— Това е така — кимна отстъпчиво изобретателят, наведе се да вземе камъните и отново

промърмори нещо под носа си.

Олюлях се, когато бариерата изчезна.

— Но можем да повтаряме безкрайно твоето хитроумно устройство, а тази загадка не

можем.

Магистърът вдигна двете метални кубчета в огромната си длан.