Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

път, а той се отплаща за всички останали.

147.

Дългове

Тъй като имах много свободно време на разположение, в средата на семестъра наех

карета с два коня и отидох в Тарбеан да се позабавлявам.

Беше ми нужен целият Рийвинг, за да стигна дотам, и прекарах целия Сендлинг в

обиколка на старите свърталища и връщане на стари дългове — на обущар, който беше добър

с едно босоного момче, на съдържател, който някои вечери ме оставяше да спя пред

камината му, на шивач, когото тормозех.

Някои части от Крайбрежния квартал ми бяха удивително познати, докато други не

разпознавах изобщо. Толкова оживен град като Тарбеан се променя непрекъснато. Онова,

което ме изненада, беше странната носталгия, която изпитвах към място, отнесло се толкова

жестоко с мен.

Бях го напуснал преди две години. На практика това беше цяла вечност.

Беше минал един цикъл дни от последния дъжд и градът беше сух като кост. Стъпките на

хилядите хора вдигаха облаци от фина прах, които изпълваха градските улици. Тя покриваше

дрехите ми, полепваше по косата и очите ми и те започнаха да ме сърбят. Опитах се да не

обръщам внимание на факта, че прахта е съставена предимно от фино натрошени конски

фъшкии с добавени към тях парченца умряла риба, въглищен дим и малко урина за аромат.

Ако дишах през носа, ме нападаше миризмата. Но ако дишах през устата, тогава можех и

да я вкуся. Освен това прахта изпълваше дробовете ми и ме караше да кашлям. Не можах да

си спомня преди да е било толкова зле. Дали винаги тук е било толкова мръсно? И винаги ли

е миришело така лошо?

След половин час търсене накрая успях да открия изгорялата сграда с мазето под нея.

Слязох по стълбите и минах по дългия коридор към влажната стая. Трапис все още беше там,

бос и облечен в същата дрипава роба, докато се грижеше за изгубените деца в хладния мрак

под улиците на града.

Той ме позна. Не по начина, по който го правеха останалите хора — не като

многообещаващия герой от историите. Той ме помнеше като оцапаното, гладуващо момче,

което една зимна нощ се бе строполило по стълбите му обляно в сълзи и изгарящо от треска.

Можете да сте сигурни, че точно затова го обичах още повече.

Дадох му толкова пари, колкото прие да вземе — пет таланта. Опитах се да му дам

повече, но той отказа. Каза ми, че ако започне да харчи много пари, ще привлече

вниманието на когото не трябва. Добави, че той и неговите деца са в най-голяма безопасност

само когато никой не ги забелязва.

Преклоних се пред мъдростта му и през останалата част от деня му помагах. Изпомпих

вода и взех хляб. Набързо прегледах децата, отидох до аптеката и донесох няколко неща,

които можеха да им помогнат.

Накрая се погрижих за самия Трапис, поне дотолкова, доколкото той ми позволи. Натрих

измъчените му, подути крака с камфор и майчин лист. След това му подарих добре

прилепващи чорапи и чифт хубави обувки, та да не му се налага вече да ходи бос във

влажното мазе.

Когато следобедът премина във вечер, в мазето започнаха да пристигат дрипави деца.

Идваха за малко храна или защото бяха наранени, или пък защото се надяваха да намерят

безопасно място, където да преспят. Всички те ми хвърляха подозрителни погледи. Дрехите

ми бяха нови и чисти. Мястото ми не беше тук. Не бях добре дошъл.

Ако останех повече, щях да създавам проблеми. Най-малкото, присъствието ми щеше

дотолкова да притесни някои от гладуващите деца, че те нямаше да останат за през нощта.

Затова се сбогувах с Трапис и си тръгнах. Понякога да си тръгнеш е единственото нещо,

което можеш да направиш.

* * *

Тъй като имах няколко часа, преди кръчмите да започнат да се пълнят, купих един лист

бяла хартия за писане и подходящ плик от дебел пергамент. Бяха изключително изискани —

много по-хубави от всичко, което бях притежавал някога преди.

После намерих едно тихо кафене, поръчах си горещ шоколад и чаша вода. Сложих листа

върху масата и извадих перо и мастило от шаеда си. След това написах с елегантен, плавен

почерк:

Амброуз,

Детето е твое. Знаеш, както и аз, че това е истина.

Семейството ми ще се отрече от мен. Ако не се държиш като кавалер и не се погрижиш

за задълженията си, ще отида при баща ти и ще му разкажа всичко.

Не се опитвай да изпиташ моята решителност.

Не написах никакво име отдолу, сложих само един-единствен инициал, който можеше да