Fuck Zamunda - Дневници и нощници - Иво Сиромахов

Всичките ми експерименти се провалят. Сега пробвам с едни метални фунии.

Забелязах, че фуниите усилват гласа и му придават силно кънтене.

По цял ден бучим двамата с Уотсън във фуниите и пробваме как се чува най-

добре. Уотсън говори с тъничък глас, за да пробва как фуниите реагират на

високочестотния регистър. Според мен фуниите никак не реагират, само дето Уотсън

звучи като някакъв мазен педераст.

Проведохме и воден експеримент, защото според някои учени водата е добър

проводник на звука. Напълнихме ваната и се бухнахме вътре с фуниите. Верно, че под

вода се чува добре, ама като говориш, устата ти се пълни с вода, което не само че е

неудобно, ами си е направо опасно. За малко щяхме да се издавим с Томас.

22 февруари 1875

Продължаваме опитите с фуниите. Днес с Томас изпробвахме ефекта “мяу!”

Този ефект се получава, когато дръпнете внезапно някоя котка за опашката.

Дърпате я от единия край, а от другия се чува “мяу”. Големият въпрос е как звукът се

пренася толкова бързо от единия до другия край на котката? Какво го провежда? За да

установя причината, направих дисекция на котката. А вътре – едни черва, едни

кървища, едни чудесии... Нищо не разбрах и изхвърлих трупа. Добро коте беше, ама

падна в жертва на техническия прогрес. Върнахме се към опитите с фуниите.

26 февруари 1875

Получих странно съобщение по морза от Марая: “Микрщили Яаолекщсандър,

вухтпржезал, гагалотренз, краболинц, винооооу, багудме псала”

Отговорих: “ и аз те обичам”. А след малко тя ми отвърна: “богурт, цезал,

аяхолу”.

27 февруари 1875

Днешното съобщение е по-ясно и донякъде обяснява вчерашното: “Мили

Александър, вчера една приятелка имаше рожден ден и се понапихме. И като изпихме

две бутилки вино, внезапно ми домъчня за теб и отидох в морз-клуба, да ти напиша

колко много ми липсваш. Не помня какво съм ти написала, но получих от теб някаква

безсмислица. Не ме ли обичаш вече?”

93

Отговорих й: “богурт, цезал, аяхолу”.

4 март 1875

На прав път сме. Вързахме медна тел за двете фунии и я опънахме. Сега като

говориш в едната фуния, звукът се предава по медната тел и се чува в другата фуния.

Металът кънти. За съжаление успяваме да пренесем звук само на разстояние до 2

метра. Ако телта е по-дълга, звукът се губи.

6 март 1875

Хрумна ми нова идея. Да пробваме пренос на звуци чрез електрически импулси.

Електричеството така и така си върви по жиците без проблеми, защо да не пренесе

някой и друг звук? Вързах медната жица към електропровода и взех фунията, за да

кажа нещо. После не помня какво е станало.

Когато се свестих, лежах на пода, а Томас ме питаше дали съм добре. Не можах

да му отговоря, защото от токовия удар пломбите ми се бяха заварили. Томас обаче се

оказа съобразителен, взе чук и длето и ми разкова зъбите. Зарекох се да не правя вече

никакви опити с електричество.

7 март 1875

Марая не ми е чукала по морза от десет дни. Студенината й ме влудява. Обидена

ли е? Писнало ли й е от мен? Или отново е пияна? Няма как да знам. Аз съм в Бостън,

тя – в Харвард. Липсата на комуникация ражда съмнения. А съмненията водят до

депресии.

9 март 1875

С Томас продължаваме опитите с фуниите и медната тел и установихме, че

някои звуци са по-проводими от други звуци. Най-добре се чува, като викаш: “хой,

хой”.

Утре ще пробваме дали номерът ще стане, ако сме в различни стаи.

10 март 1875

Днес е големият ден.Станахме рано, изпихме си набързо чая и започнахме да

подреждаме нещата за експеримента. Поставихме едната фуния в едната стая, а другата

фуния в другата стая. Прекарахме телта под вратите и аз трепетно се надвесих над

фунията и казах ясно: “Хой, хой, господин Уотсън, елате при мен, нужен сте ми”.

Само след няколко секунди Уотсън отвори вратата на стаята и попита:

– Вие ли пръднахте, сър?

– Чухте ли ме?

– Чух някакво изпращяване. Като дълго стаявана пръдня.

– Уотсън, не съм пръднал, но според мен това е знак, че машината ни работи. Я

идете пак в другата стая и кажете нещо във фунията!

Уотсън излезе и затвори вратата, а аз стоях пред фунията, гризях нервно ноктите

си и чаках.

След малко от фунията се разнесе звук. Пръдлив наистина, но звук! Това е

гениално.

Това обаче не решава проблема ми с Марая. Дори апаратът ми да може да

пренася звуци от Бостън до Харвард и обратно, не виждам никакъв смисъл да си