Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

Дейвид я хвана за ръката.

- Имаме снимки, Айрънуд носи книгите. Тоя път има доказателства.

- Не е достатъчно. Това беше храмът на Първите богове. - Тя рязко се завъртя и се наведе да извика на Айрънуд, дърпайки въжето, за да му даде сигнал.

- Готов ли сте?

Отдолу се разнесе непонятен отговор.

Дейвид надникна през отвора и видя, че милиардерът е застанал на колене върху купчината камъни и си е съблякъл канадката.

- Какво правите?

- Първо книгите. - Айрънуд напъха книгите в канадката си и я завърза за края на въжето. Даде знак на Джес с палци нагоре, тя я изтегли на повърхността и бързо я развърза.

- Добре - извика му Дейвид. - Сега е твой ред.

Хвърли обратно въжето, докато ревът на приближаващите се бомбардировачи разтърсваше скалите наоколо.

Ала Айрънуд направи тръба с шепите си и извика през нея, сякаш вече знаеше какво ще се случи.

- Кажи им, Дейвид! Промени света!

В този момент падна следващата бомба и ударът запрати Дейвид и Джес в склона от камъни и лед. В един последен, сякаш безкраен миг Дейвид видя как земята около отвора се променя и с ужасяваща бързина се всмуква в себе си.

58

Трите самолета прелетяха един след друг толкова ниско, че Дейвид усети топлината им и мириса на изгорелите газове. Удрян от хвърчащи камъни, той вървеше с олюляване по твърдия терен, дезориентиран от ослепителната светлина и оглушителния грохот. Все пак някак си бе надмогнал студа, раните и ужасната, безсмислена смърт на Айрънуд. Точно сега имаха значение само безценните снимки в картата на фотоапарата. Петте златни книги на Айрънуд. И Джес.

Тя го теглеше надолу по някакъв склон, когато недалеч зад тях започнаха да избухват бомба след бомба. Един голям бял камък в подножието на склона се изправи и се затича насреща им.

Беше агент Лайл. В едната си ръка държеше радиостанция и се метна към тях, за да ги накара да залегнат. По земята заизбухва слаби експлозии.

- Видели са ни! - извика той. - Прикрийте се! - Агентът посочи висока купчина камъни, осигуряваща защита от две страни, и те се затичаха натам. - Къде е Айрънуд? - Джес поклати глава и вниманието му отново се насочи към небето.

Бомбардировачите завиваха в далечината и се връщаха обратно.

- Насам. - Лайл скочи на крака и ги поведе тичеш-ком покрай скалите.

Друг самолет приближаваше от срещуположната посока.

- Пръснете се! - извика специалният агент.

И тогава избухна небето - а не земята.

Доскорошният самолет се превърна в бясно въртящо се огнено кълбо, отделящо гъст черен дим и пръскащо пламтящи останки.

Последва втора експлозия. Зад тях. Вторият самолет се беше разбил на земята.

Въздухът над главите им завибрира от профучалите три самолета.

Лайл скочи на крака, като махаше с ръце и викаше:

- Раптори! На наша страна са!

По-късно в заслона, където Роз Марано спеше увитата в термоодеяла, Лайл устрои временен лагер с провизиите на командосите, задейства химическите пакети, за да подгрее порционите, и изслуша успокоителните думи на капитана на „Рузвелт". Бяха на по-малко от един ден път. След това Джесика Макклейри и Дейвид Уиър му показаха какво е струвало живота на Айрънуд.

Уиър извади грижливо петте малки предмета от канадката си и ги постави на едно одеяло. Това бяха книги от злато. Върху най-горния лист на четири от тях беше гравиран кръст. Петата книга носеше изображение на лице.

Лайл погледна Уиър и възкликна:

- Ха! Много прилича на тебе. - После се обърна към Джесика Макклейри още по-заинтригувано, защото думите му я бяха накарали да постави длан върху ръката на Уиър. Защитен жест.

- Няма да повярвате какво намерихме долу - каза Дейвид.

Лайл отново се вгледа в книгата.

- Аз сигурно няма - съгласи се той. - Обаче Роз ще повярва.

59

Дълбоко в пещерата край река Колорадо се събраха дванайсет жени, защото това беше числото на Говорещия бог и Домашният бог изискваше да се молят в ценаджихих, древно светилище с каменна маса, върху която бяха подредени даровете на Жената-паяк. През годините го бяха местили многократно от съображения за сигурност и сега го бяха скрили в специално построена широка и кръгла кива, осветена отвътре с миньорски лампи.

Всички жени докоснаха с длани предмета пред себе си, поставен във вдлъбнатина в масата - всеки беше различен, древен, почитан и многократно поправян - и запяха молитвата си за сполука в своето пътуване.

Три от предметите представляваха керамични гърнета, затворени с капаци. Съдържанието им отдавна беше изгубено, но украсата им загатваше за тяхното предназначение. Върху едното бяха изобразени семена, посети в равни бразди, до които растяха високи, подобни на трева растения. Върху другото - дърво, парче кора, фигура на носилка, държаща кората, и още една фигура. Върху третото бе представено самото гърне, но сякаш е прозрачно, и жените можеха да видят, че някога е имало сърцевина и нишки като крила и е било пълно с течност.