Joro - Unknown

Каролайн, майка й и двете й сестри седяха на белите столове. Атмосферата беше особена — семейните духове витаеха наоколо.

Каролайн Ренуик се чувстваше като глава на рода, но всъщност беше само най-голямата сестра. Обичаше семейството си. Бяха силни и същевременно — уязвими, обикновени жени, но също така и изключителни. Понякога си мислеше, че прекарва прекалено много време с тях, и й се струваше, че прилича на овчарка, подкарала на паша ексцентричното си стадо. Щом я обземеха подобни усещания, тя просто хващаше първия самолет и предприемаше делово пътуване. Нямаше значение къде ще отиде — стига да е достатъчно далеч, за да се разтовари психически. Но в този момент си беше у дома.

Колкото по-високо се издигаше луната, толкова по-малка и хладна ставаше, а розовият й оттенък преливаше в сребрист. Хомър се размърда и вдигна глава от лапите си. Той никога не пропускаше прелестната гледка по време на пълнолуние.

— О, момичета! — възкликна Огъста Ренуик, обръщайки се към трите си дъщери. — Не е ли невероятно?

Очите й не се откъсваха от пролива Лонг Айлънд.

— Пълна луна през най-дългия ден в годината. Това трябва да е добър знак — отбеляза Каролайн.

— Ти винаги търсиш знаци — подразни я Клий. — Пълнолуние, падащи звезди…

— Северната звезда — унесено изрече Скай. — През последната нощ, в която бях щастлива, Каролайн ми показа как да я откривам.

— Последната какво? — с усмивка попита майка им.

— Мамо! — хвърли й предупредителен поглед Каролайн.

— Последната нощ, в която се чувствах щастлива — повтори тъжно Скай. Леко заваляше думите и Каролайн се запита колко ли още щеше да пие сестра й.

— Ти си щастлива сега, скъпа — рече Огъста. — Не ставай смешна! Как можеш да говориш подобни нелепости?

— Много лесно — примирено отвърна тя и отмести поглед към стария Хомър.

— Мамо… — започна Каролайн, опитвайки се да измисли някоя по-лека и безопасна тема за разговор.

— О, Скай, я престани! — някак засегнато каза Огъста. — В момента празнуваме лятното слънцестоене. Нека да се върнем на разговора за звездите…

— Северната звезда… Повече нямам нужда от нея — отбеляза през смях Клий. — Ако искам да отида някъде, мога да позвъня на туристическата агенция. Никога вече няма да катеря планините!

— Аз нямам нужда от никакви звезди — рече Скай.

— Ние всички имаме нужда от звезди — възрази майка им, после го повтори, сякаш беше нещо изключително важно: — Всички имаме нужда от звезди.

— Имаме нужда от коктейли, мамо — прекъсна я Скай. — Не е ли вече време? Слънцето залезе, луната изгря. Ето, това също е предзнаменование — време е за по един коктейл. Нали така, Хомър?

Старият златист ритрийвър размаха опашка.

— Права си — съгласи се Огъста, но все пак погледна малкия си златен часовник. После се обърна към по-големите си дъщери, сякаш очакваше те да възразят. Приличаше на момиченце, което се кани да направи нещо, което родителите му няма да одобрят. В погледа й се четеше предизвикателство. Никой не каза нищо и Огъста се отправи към къщата.

— Коктейлите — прошепна Скай на Хомър.

— Пиенето не е изход — подхвърли Каролайн. Вместо да се засегне, сестра й й изпрати въздушна целувка.

Каролайн се намести удобно на стола си. Усещаше безпокойство и страх. Напоследък беше разочарована от живота, който водеше. Погледна към Скай и видя сестра си, която толкова обичаше, да се самоунищожава. Трябваше да се въздържа от остри реплики. През всичките тези години Каролайн крепеше най-малката от трите сестри и не й позволяваше да рухне. Сега обаче й се стори, че Скай така или иначе е стигнала дъното.

— Саймън още не се е върнал, нали? — попита Клий. Саймън беше съпругът на Скай, негодник по призвание и художник по професия. — Ще мине ли оттук тази вечер?

— Не, а Питър ще дойде ли? — не й остана длъжна Скай. Питър беше съпругът на Клий, който беше свещеник към една болница.

— Не, той заведе децата на пица — отвърна Клий.

— Питър е толкова добър! — отбеляза Каролайн. — Много мило от негова страна да пожелае да прекара вечерта в компанията на децата си.

— Как мина срещата ти онази вечер, Каролайн? — попита Клий.

— Чудесно — усмихна се тя и сви рамене.

— С кого си се срещала? С онзи нещастен банкер, който би целия път от Ню Йорк дотук само за да научи, че няма и най-малък шанс да… — започна Скай.

— Стига. — Каролайн се засмя и стана от мястото си. — Достатъчно.

Беше на трийсет и шест години и все още беше неомъжена — единствената от трите сестри Ренуик, която дори не се беше сгодявала. Знаеше, че Скай и Клий умират от желание да се сложи край на така дълго продължилото й моминство.