Joro - Unknown

— Джо. Джо Конър. Така се казва. Ела тук. — Мъжът я хвана за ръката и рязко я откъсна от полите на майка й. Хвана я здраво и тя чу някакво изщракване.

— Не! — простена Огъста. — Моля ви, господин Конър, не я наранявайте!

— Затваряй си устата! — заповяда мъжът.

Никой не си беше позволявал да нарежда на майка й да си затваря устата и Каролайн се отдръпна назад, сякаш някой я беше зашлевил през лицето. Погледна към непознатия и се зачуди дали не е луд. Очите му бяха тъжни — не беше виждала по-тъжни очи през живота си. Може би именно заради тази тъга в сините му очи момиченцето не изпитваше страх. Дори напротив — съжаляваше го.

— Не казвай на мама да си затваря устата — твърдо произнесе тя.

— Искам при сестра си — проплака Клий и протегна ръце към Каролайн, макар майка й да я придърпваше към себе си.

— Джо едва ли би одобрил това, което правите в момента, господин Конър — каза Огъста. — Няма да му хареса, че плашите моите момиченца, нито пък би искал да си представя баща си с пистолет в ръка… Ще направя каквото кажете. Ще накарам мъжа си да престане да се вижда със съпругата ви. Честна дума!

— Колко струва честната дума на една пренебрегната жена? На жена, чийто мъж обича друга? Все едно да ми обещаете, че ще спрете времето! Край. Вече всичко свърши.

Мъжът продължаваше да стиска Каролайн. Лицето на майка й сякаш се топеше като свещ пред очите й, клепачите й се спуснаха, устните й се изкривиха и по страните й потекоха сълзи. Огъста беше вторият възрастен, който плачеше пред нея, и този факт я стресна повече, отколкото заплахите на непознатия мъж. Обзе я паника.

— Вземете мен — простена жената. — Само пуснете Каролайн. Можете да убиете мен и нероденото ни дете, ако наистина трябва да убивате някого. Но оставете дъщеря ми. Моля ви.

Гласът й се извиси до писък при думата «оставете» — напомняше воя на вятъра в голите клони на дърветата от отсрещния хълм.

— Да я оставя… — повтори машинално мъжът, втренчил се в издутия корем на Огъста.

После той погледна към Каролайн и видя отражението си в нейните очи. Двамата не откъсваха погледи един от друг и страхът на момиченцето внезапно изчезна. На устните на мъжа трепна усмивка. Ръката му неумело отметна кичура коса, паднал в очите й.

— Как се казваш?

— Каролайн.

— На възрастта на Джо си.

— Вече съм на пет години.

— Каролайн… — Сега мъжът се обръщаше единствено към нея, а сълзите се лееха като порой от очите му. — Дойдох тук, за да отнема от баща ти онова, което обича най-много, но сега разбирам, че не мога да го направя. Не мога да убия момиченце като теб.

— Какво? Какво е направил татко ми? — попита объркано тя и добави: — Не, не можете.

Внезапно се почувства напълно спокойна. Всичко щеше да свърши добре.

— Но той го направи! Баща ти го направи! Баща ти унищожи моето семейство — задавено изрече мъжът, вдигна пистолета към главата си и натисна спусъка.

Гърмежът отекна в ушите на Каролайн. Миризмата на барут я задави, а тежкото тяло на непознатия я повлече към пода. От устата му и от малката дупчица встрани на челото, където беше опрял дулото на пистолета, потече кръв и намокри черната й коса. Не можеше да диша, тъй като безжизненото му тяло я притискаше. Каролайн изпищя от ужас. Искаше майка си. Погледът й не се отместваше от снимката на момченцето. Шестгодишният Джо Конър й се усмихваше от снимката, паднала на пода точно до лицето й. Момченцето, чийто баща само преди миг беше избрал да се самоубие, вместо да застреля Каролайн или Клий, или тяхната майка и нероденото бебе… Момченцето, което вече никога нямаше да види своя татко.

Огъста Ренуик се спусна ридаеща към мъртвия и с мъка го отмести от дъщеря си. Сграбчи я в прегръдките си, избърса кръвта от личицето й. Каролайн гледаше снимката и през сълзи говореше на момченцето:

— Искам татко! Искам татко! Сега.

_30 декември 1969 година_

Скъпи Джо Конър,

Аз съм твоя приятелка, защото баща ти дойде у дома и ми показа снимката ти. Съжалявам, че татко ти умря. Много, много съжалявам.

Твоя Каролайн Ренуик

_14 януари 1970 година_

Скъпа Каролайн Ренуик,

Казваш, че татко ми ти е показал моята снимка? Той беше добър и обичаше да се смее. Двамата често играехме бейзбол в «Кардин Фийлд». Баща ми е получил сърдечен удар, докато е бил у вас. Радвам се, че когато това се е случило, вие сте били при него.

Твой приятел,

Джо Конър

> Първа глава

_Юни 2000 година_

Беше най-дългият ден в годината. Пълната луна излизаше от морето. Старото куче се беше изтегнало на тревата до Каролайн, отпуснало глава върху предните си лапи.