Херман Хесе - Сидхарта

Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непроницаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.

— Дано мислите ти не се окажат заблуда — каза достойният за почит. — Дано стигнеш целта си. Но кажи ми, забеляза ли рояка на моите самани, на множеството ми братя, които подириха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?

— Стоя далече от такава мисъл! — извика Сидхарта. — Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не е и по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!

С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.

— Мъдър си, о, самана! — каза Достойния. — Говориш мъдро. Но се пази от прекалената мъдрост!

Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.

„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се усмихва, да седи, да крачи — мислеше си той. — И аз бих желал да мога така да гледам, да седя и да крача така свободно, така почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровеното на моето Аз.

Видях човек — мислеше си Сидхарта, — един единствен човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.

Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — той ме ограби и с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта.“

Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка остава и досегашният му живот, и че той се отделя от него. Докато бавно се отдалечаваше, той размишляваше над това усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъбен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усещане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да станат съществени, и да започнат, да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го е напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа, че вече в него не съществуваше онова, което го бе съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, когото бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напуснал, и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.

Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се запита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?“ И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина, нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!“

Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря. Изведнъж тази мисъл породи нова, която бе следната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всички черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си.“