Херман Хесе - Сидхарта

Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха братя, носеха одежди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мястото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?

В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-силен от всякога, подчинил напълно своето Аз.

Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането, после закрачи отново. Вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.

На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виждаше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредбата на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плаваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на росата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бледи, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечината винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недоверие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намираше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, диреше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, реката и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пеперудата!

Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да й се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.

Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забелязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.

Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе преживял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвишения, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление — това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.