Херман Хесе - Сидхарта

Такива мисли бяха обзели Говинда, а в сърцето му бушуваха противоречия. Привлечен от обич, той още веднъж се поклони дълбоко пред Сидхарта, който седеше неподвижен.

— Сидхарта — каза той, — ние вече сме стари. Едва ли повече ще се видим в тези си образи. Разбирам, скъпи, че си намерил покой, признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми, почтени, още една дума, дай ми нещо, което да отнеса в себе си, което да проумея. Дай ми нещо, което да ме подкрепя по пътя. Моят път често е труден и мрачен, Сидхарта.

Сидхарта мълчеше и го гледаше със своята непроменена, винаги кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж, а в очите му се четеше страдание, вечно и напразно търсене. Сидхарта забеляза това и се усмихна.

— Наведи се към мен! — тихо прошепна той в ухото на Говинда. — Наведи се към мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!

Ала докато Говинда, учуден и все пак привлечен от голямата обич и предчувствие, се подчини на думите му, наведе се близо над него и допря устните си до челото му, с него се случи нещо странно. Докато мислите му се намираха все още при чудатите думи на Сидхарта, докато се опитваше напразно и против волята си да отхвърли в съзнанието си времето, да си представи нирвана и самсара като едно цяло, докато известно пренебрежение към думите на приятеля му се бореше с неимоверно голямата обич и благоговение, се случи следното: Той престана да вижда лицето на приятеля си Сидхарта; вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, поток от лица, от стотици, хиляди лица, и все пак изглеждаше като че всички едновременно съществуват на едно място; всички се променяха и подновяваха непрестанно, и все пак всички тези лица бяха Сидхарта. Видя главата на една риба, на един шаран; устата му изразяваше безкрайната мъка на умиращата риба, чиито очи гаснеха. Видя лицето на новородено дете, червеното и набръчкано лице, готово да заплаче, видя лицето на убиец, който забива нож в тялото на някакъв човек. Видя в същия миг как този престъпник коленичи, осъден, и как палачът с един замах му отсича главата… Видя голите тела на мъже и жени, преплетени в схватки на бясна любов… Видя проснати трупове, изстинали, празни… Видя глави на животни, на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици… Видя боговете Кришна 23 23 Кришна е едно от въплъщенията на Вишну. — Б.р. и Агни… 24 24 Агни буквално означава „огън“ и бог на огъня, който не притежава антропоморфен облик. Описва се метафорично, а по време на жертвоприношения се обръщат към него като „онзи, който яде месо“. — Б.р. Видя всички тези лица и тела, свързани с хиляди отношения помежду им, видя ги да си помагат, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново, и всяко бе обладано от копнежа за смърт, от страстното и болезнено откровение на тленността. И въпреки това никое от тях не умираше, само се променяше, възраждаше се постоянно, получаваше нов образ, без обаче между едното и другото лице да бе имало някакъв промеждутък от време… И всички тези фигури и лица оставаха в покой, течаха, създаваха се, отплуваха, сливаха се едно с друго, а над тях неизменно се намираше нещо прозрачно, нещо безплътно, и въпреки това съществуващо, подобно на тънко стъкло или лед, на прозирна кожа, на нещо като черупка, форма или водна маска, и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, в същия миг докосваше с устните си. Така Говинда видя тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини. Тази усмивка на Сидхарта бе същата смирена, тънка, непроницаема, може би милостива, може би подигравателна, мъдра, хилядократна усмивка на Гаутама, на Буда, която сам благоговейно бе съзерцавал стотици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.

Изгубил всякаква представа за време, без да разбере дали това видение бе траело секунда или век, без да знае вече дали съществуват Аз и Ти, пронизан в сърцето като че с божествена стрела, чиято рана е целебна, Говинда стоя още малко надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе зрелище на всички образи, на всичко случило се, на всичко, което съществува. Лицето му с нищо не се бе променило, след като хилядите дребни бразди от бръчките се бяха скрили. Той се усмихваше смирено, усмихваше се тихо и приветливо, може би много милостиво, може би много подигравателно, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.