Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Поздравления — каза той. — Свършили сте страхотна работа с тези крале.

— Ясмин иска ваканция. Но аз лично смятам, че ще е най-добре да се насилим и да покрием Америка преди това.

Уърсли, който пуфтеше с ужасната си лула, погледна Ясмин през гъстия дим и каза:

— Аз съм съгласен с Корнелиус. Свършете си работата първо и после си почивайте.

— Не — отсече Ясмин.

— Защо не? — попита Уърсли.

— Защото не искам, затова.

— Е, предполагам, че си зависи от теб.

— Разбира се, че зависи от мен.

— Не се ли забавляваш? — поинтересувах се аз.

— Нещо взе да не ми е приятно вече — каза тя. — В началото беше страшен майтап. Голям смях. Но сега като че ли взех да се изморявам.

— Не казвай това.

— Вече го казах.

— По дяволите.

— Това, което и двамата забравяте, е, че всеки път, когато искаме спермата на някой проклет гений, аз съм тази, която трябва да отиде и да се бие за нея и в крайна сметка на мен ми излиза през носа.

— Не през носа — казах аз.

— О, стига си се опитвал да го обърнеш на майтап, Осуалд.

Тя изглеждаше много мрачна. Уърсли не каза нищо.

— Ако сега отидеш да си починеш някъде за един месец, ще дойдеш ли веднага след това с мен до Америка? — попитах аз.

— Да. Добре — отвърна тя.

— Сигурен съм, че ще ти хареса Рудолфо Валентино.

— Съмнявам се. Мисля, че дните на лудуването ми приключиха.

— Никога! — извиках аз. — Това е все едно да кажеш, че си мъртва!

— Сексът не е всичко!

— По дяволите, Ясмин, говориш като Бърнард Шоу!

— Може би ще стана монахиня.

— Но преди това ще дойдеш до Америка?

— Вече ти казах, че ще дойда.

Уърсли извади лулата от устата си и каза:

— Имаме забележителна колекция, Корнелиус. Наистина забележителна. Кога ще започнем да продаваме?

— Не бива да бързаме — казах аз. — Имам чувството, че трябва да се въздържаме да продаваме спермата на когото и да било преди смъртта му.

— Защо?

— Великите хора са по-интересни мъртви, отколкото живи. Те се превръщат в легенди едва след смъртта си.

— Може би си прав — съгласи се Уърсли.

— Имаме доста възрастнички в списъка — продължих аз. — Повечето няма да издържат много дълго. Хващам се на бас, че половината от тях ще си отидат до пет-десет години.

— Кой ще продава, когато му дойде времето? — попита Уърсли.

— Аз.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Виж какво, на крехката възраст от седемнайсет години не изпитвах особени затруднения да продавам червените си хапчета на френския външен министър, десетина чужди посланици и почти всички големи клечки в Париж. А съвсем наскоро успях да продам лейди Виктория Нотингам на всички короновани глави в Европа, с изключение само на една.

— Това аз го направих — обади се Ясмин, — не ти.

— О, не — казах аз. — Писмата от крал Джордж го направиха, а това беше моя идея. Та не вярвам да мислите сериозно, че бих имал някакви затруднения да продавам семенната течност на гениите на разни богати жени, нали?

— Не, може би — каза Уърсли.

— И между другото — продължих аз, — ако аз съм този, който извършва продажбите, мисля, че трябва да получа и по-голям дял от печалбата.

— Хей! — извика Ясмин. — Стига си говорил такива работи, Осуалд!

— Бяхме се споразумели за равни дялове, нали така? — каза Уърсли с враждебно изражение.

— Стига де, успокойте се! — казах аз. — Само се шегувах.

— Да се надяваме — измърмори Ясмин.

— Ако трябва да съм честен, мисля, че Артър би трябвало да получи най-големия процент, защото той е измислил целия процес на замразяването.

— Е, мога само да кажа, че това е много великодушно от твоя страна, Корнелиус — ухили се Уърсли.

— Четирийсет процента за изобретателя и по трийсет процента за изпълнителите. Ще се съгласиш ли с това, Ясмин?

— Не съм сигурна. Поработих доста здраво. Искам си едната трета.

Това, което и двамата не знаеха, беше, че отдавна бях решил в крайна сметка аз да прибера основната част от парите. На Ясмин, каквото и да ставаше, никога нямаше да й трябват толкова много пари. Тя живееше, за да се облича добре и да яде добре и толкова. А що се отнася до Уърсли, съмнявам се, че би знаел какво да прави с толкова много пари, дори и да ги имаше. Тютюнът беше единствения лукс, който той си позволяваше. Но с мен беше друго. Начинът на живот, към който се стремях, изискваше непременно да притежавам огромно количество пари. За мен беше невъзможно да толерирам едно „що-годе“ добро шампанско или каквото и да е малко неудобство. Така, както аз гледах на нещата, най-доброто за мен и — под това имам предвид наистина най-доброто — не беше просто това, което ме задоволява.