Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

И точно в този момент, Осуалд, прахът го удари и оная му работа се втвърди и щръкна, все едно имаше бастун в гащите.

— Страхотно си го преценила! — казах аз.

— Не беше зле, нали? Тогава протегнах ръка и посочих панталоните му.

„Ето! — извиках аз. — Ето, и с вас стана така, мръсник такъв! Електричеството ми ви удари! Сега ще ми повярвате ли, доктор Фройд? Ще повярвате ли на всичко, което ви казах?“ Трябваше да видиш физиономията му, Осуалд. Наистина трябваше да я видиш. Прахът го удряше здраво и в очите му беше започнал да се появява онзи налудничав маниакален блясък. После взе да пляска с ръце като някаква врана. Но трябва да му се признае нещо: не ми се нахвърли веднага. Успя да се сдържи цяла минута, като през това време се опитваше да проумее какво, по дяволите, става с него. Само поглеждаше панталоните си, поглеждаше мен и мърмореше: „Това е невероятно!… Изключително!… Не мога да повярвам!… Трябва да си водя бележки!… Трябва да си записвам всеки момент! Къде ми е писалката, за бога? Къде ми е мастилото? Къде има хартия? О, по дяволите тая хартия! Много ви моля да свалите дрехите си, фройлайн! Не мога да издържам повече!“.

— Трябва да е било шок за него — казах аз.

— Абсолютен! — отвърна Ясмин. — Това опровергаваше една от най-известните му теории.

— Не го набоде с иглата за шапка, нали?

— Разбира се, че не. Той всъщност се държа много почтено. Веднага след първата експлозия скочи от кушетката, въпреки че прахът продължаваше да го тормози, отиде до бюрото си и както беше чисто гол започна да си води бележки. Трябва да е много волеви човек. Голям ум. Но беше абсолютно объркан и раздразнен от това, което му се случва.

„Вярвате ли ми сега, доктор Фройд?“ — попитах аз.

„Аз трябва да ви повярвам! — извика той. — Вие отваряте вратите към една абсолютно непозната за мен област в науката с това ваше електричество! Този случай ще постави началото на исторически важни открития! Аз трябва да се срещна отново с вас, фройлайн!“

„Но, доктор Фройд, вие пак ще се нахвърлите върху мен — казах аз. — Просто няма да сте в състояние да се въздържите.“

„Знам, фройлайн — отвърна той, като се усмихна за първи път. — Знам. Отлично съзнавам това.“

Направих петдесет първокласни сламки от доктор Фройд.

Подкарахме под бледото есенно слънце на север към Берлин. Войната беше свършила едва преди единайсет месеца и градът изглеждаше мрачен и запуснат, но в него живееха двама особено важни кандидати, които държах да бъдат посетени на всяка цена. Единият беше мистър Алберт Айнщайн, който живееше на Хаберландщрасе №9. Ясмин проведе приятна и резултатна среща с този изключителен мъж.

— Как беше? — зададох й аз обичайния въпрос в колата.

— Той страшно се забавлява.

— А ти не се ли забавлява?

— Не особено. Той е само мозък. Никакво тяло. Дай ми Пучини на мене!

— Кога най-сетне ще престанеш да ми говориш за този италиански Ромео?

— Добре, няма да го споменавам повече, но знаеш ли, Осуалд, какво ми направи впечатление? Забелязах, че умните мъже, искам да кажа големите мозъци, наистина големите интелекти, реагират много по-различно, когато ги удари суданската муха от хората на изкуството.

— В какъв смисъл?

— Ами, овладяват се и започват да мислят. Започват да се опитват да разберат какво, по дяволите, се случва с тях и защо се случва. Докато хората на изкуството просто го приемат така както е дошло и се хвърлят в него с главата напред.

— Как реагира Айнщайн?

— Беше безкрайно учуден. Всъщност надуши, че нещо не е наред. Той е първият, който се усъмни, че го манипулират по някакъв начин. Виж колко е умен!

— Какво каза?

— Седеше и ме гледаше изпод рунтавите си вежди.

„Тук има нещо безкрайно съмнително, фройлайн — каза той. — Това не е нормалната ми реакция, когато ме посещава красива жена.“

„Може би има значение колко е красива жената“ — казах аз.

„Не, фройлайн. Няма никакво значение. Какъв беше този бонбон, който ми дадохте?“

„Най-обикновен. Аз също изядох един.“

Попритесних се малко, честно да ти кажа. Мухата постепенно започваше да подлудява този малък умник, макар че в началото той успя да се въздържи поне за малко, също като стария Фройд. През цялото време крачеше напред-назад из стаята и си мърмореше под носа:

„Какво става с мен? Това не е нормално… Тук има нещо гнило… Аз никога не бих позволил…“

Бях се излегнала на един диван във възможно най-прелъстителната поза и го чаках всеки момент да скочи отгоре ми. Но не, Осуалд, нищо такова! За почти цели пет минути умствената му дейност абсолютно блокира плътските му желания, или както там се наричат. Едва ли не чувах тракането на мозъка му, докато се опитваше да проумее какво става с него.