Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

С други думи, високите жени адски ми харесват. И защо не? В това няма нищо ненормално. Виж, това, което наистина е странно е, че всички жени без изключение са направо луди по миниатюрните мъже. Нека веднага да уточня, че под „миниатюрни“ мъже нямам предвид обикновените ниски мъже, каквито са жокеите и коминочистачите. Имам предвид истинските джуджета, като онези кривокраки същества, които тичат нагоре-надолу по цирковите арени, обути в клинове. Ако щете вярвайте, но всеки един от тези дребосъци може, стига да поиска, да докара и най-фригидната жена до лудост. Протестирайте колкото си щете, мили дами! Обявете ме за смахнат, заблуден, зле информиран. Но преди да го направите, ви предлагам да поговорите с някоя жена, която наистина си е имала вземане-даване с такова джудженце. Тя ще потвърди думите ми. Ще каже да, да, да, така е, вярно е, страхувам се, че това е самата истина. Отблъскващи са, но са неустоими. Веднъж едно изключително грозно цирково джудже, не по-високо от един и десет, на средна възраст, ми каза, че стига да поиска, може да притежава, която и да е жена, по което и да е време, на което и да е място. Много странно, наистина.

Но да се върнем към мадмоазел Никол, амазонската дъщеря. Тя веднага ми направи впечатление и когато се ръкувахме, стиснах ръката й малко по-силно от обикновеното. Наблюдавах лицето й. Устните й се разтвориха и върха на езика й за миг изскочи между зъбите. „Много добре, млада госпожице — помислих си аз. — Вие ще сте първи номер в Париж“.

В случай че тези думи ви звучат малко самоуверено от устата на едно седемнайсетгодишно момче, каквото бях аз, искам веднага да ви уверя, че дори на тази крехка възраст съдбата ме бе дарила с нещо повече от добрия ми външен вид. Сега, като разглеждам семейните фотографии, се убеждавам, че съм бил един изумително красив младеж. Би било глупаво да скромнича. Този факт, естествено, ме бе улеснил много в средите на лондонските дебютантки и без да преувеличавам ще кажа, че до онзи момент не ми се беше случвало да ме отблъснат. Тогава, разбира се, бях все още начинаещ и на мерника ми се бяха изредили не повече от петдесет-шейсет млади пиленца.

Веднага съобщих на мадам Боавен, че на другия ден сутринта заминавам при приятели в провинцията (така изискваше планът, който, благодарение на великолепния майор Граут, се бе зародил в главата ми). Още стояхме в антрето и едва бяхме приключили с ръкостисканията.

— Но, мосю Осуалд, вие току-що пристигнахте! — изкудкудяка тя.

— Ако не се лъжа, баща ми ви е платил за шест месеца напред. Като ме няма само ще си спестите пари за храна — отвърнах аз.

Подобен род изчисления са способни да смекчат сърцето на всяка френска домакиня, затова мадам Боавен не възрази повече.

Точно в седем часа седнахме около масата. За вечеря имаше шкембе чорба с лук. Това аз смятам за второто най-противно ястие на земята. Първото е едно нещо, което новите работници в овцевъдните ферми из Австралия поглъщате огромна наслада.

Тези работници (нека ви разкажа, за да имате едно наум, ако случайно тръгнете натам), или овцевъдни каубои, винаги кастрират овните си по следния варварски начин: двама държат животното за предните и задните крака, обърнато по гръб; трети срязва скротума и изстисква тестикулите от торбичката; после се навежда и поема малките топчици в устата си, стиска зъби и ги откъсва от тялото на нещастното животно, след което ги изплюва в леген. Въобще не ми разправяйте, че такива неща не се случват, защото те се случват. Видях го с очите си на една гара близо до Каура в Ню Саут Уелс. На всичкото отгоре онези идиоти започнаха да се бият в гърдите и с гордост изтъкнаха, че трима компетентни овцевъди можели да кастрират шейсет агнета за шейсет минути и да продължат така цял ден. Само малко ги заболявала челюстта накрая, но пък имало за какво.

— За какво? — поинтересувах се аз.

— Ооо, само почакайте и ще видите!

И на вечерта трябваше да ги гледам как пържат малките топчета в тиган, полети с овнешка мазнина, върху лагерния огън. Това гастрономическо чудо е, повярвайте ми, най-противното и жилаво ястие, което може да съществува. Направо ми се повдига като си спомня за него. На второ място идва шкембе чорбата с лук.

Но да се върнем към нашия разказ. Стига съм се отклонявал.

И така, все още сме в къщата на семейство Боавен и за вечеря ни е сервирана шкембе чорба с лук. Мосю Боавен направо изпадна в екстаз. Той започна да смуче, да мляска и да сърба, като през цялото време крещеше: „Delicieux! Ravissant! Formidable! Marveilleux!“ между две натъпквания на устата. И когато най-сетне приключи, (боже, нямаха ли край тези ужаси!), спокойно извади изкуственото си чене и го изми в купичката за изплакване на пръстите след десерта.