Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Мисля.

— Кой?

— Първо, годеникът ми.

— О…! — Бери отхвърли този незначителен непознат с едно махване на ръка.

— И баща ми. И майка ми. И чичо ми. И…

Бери се засмя пренебрежително. Така би се засмял рицар пред ято дракони.

— Нека!

Смехът на Ан бе смях на доволството, като малки мехурчета щастие, излитащи от светнала дъга.

— Знаех си, че ще го кажеш. Ето това обичам у теб. Колко ужасно би било, ако беше… най-обикновен.

Бери подскочи. Като че ли откъм ясното небе се бе чул тътена на далечен гръм.

— Обикновен?

— Като всички мъже, които съм срещала. Те си имат служба и…

— Имат си служба — повтори Бери. Гласът му бе глух. Чувстваше, че онзи гръм се приближава.

Но Ан също се беше приближила и това го накара да забрави всичко. Тя го държеше за реверите на сакото.

— Хрумна ми нещо — каза му тя.

— Какво?

— Защо не си кажем имената? Помисли си колко хубаво ще е да знаем кои сме.

— Казвам се Конуей.

— Нали не очакваш да те наричам мистър Конуей?

— Берсфорд Конуей. Приятелите ми викат Бери.

— А моите приятели ме наричат Ан. Муун е фамилията ми.

— Ан Муун?

— Ан Муун.

Бери сбърчи чело.

— Нещо ми е познато.

— Така ли?

— Чувал съм го някъде.

— Наистина? И къде?

— Не си спомням. Или пък съм го чел?

— Може би.

— Ан Муун. Муун. Муун. Знам, че ми е познато, но не се сещам откъде.

— Може и да е била друга Муун. Ние сме много.

Бери реши, че губят златни моменти в празни дискусии за имена.

— Какво значение има? Ти си си ти.

— И ти си си ти.

— И ние двамата сме си ние!

— Но не ми се остава тук. Не харесвам тези лебеди.

— И аз не харесвам тези лебеди — Бери се загледа в тях.

— Те ни се хилят.

— Те наистина ни се хилят.

— Да им натрием носа. Ще се качим в колата ми, ще идем в Лондон и ще вечеряме някъде — „Марио“ е добро място. Не е нужно да се обличаш за терасата. Така ще можем да си поговорим, без някакви си птици да слухтят за всяка наша дума.

— Чудесно!

— Това ще ги накара да се чувстват глупаво.

— Това ще ги накара да се чувстват по-глупаво от всяка друга двойка лебеди.

Егбърт погледна Пърси. Пърси погледна Егбърт.

— Хм! — каза Егбърт.

— Тия влюбени! — каза Пърси. — Още една минута и щеше да ми стане лошо.

Мълбъри Гроув спеше сладко под нощното небе. Единствен смущаваше съня й Годфри, лорд Бискъртън. Крачеше нагоре-надолу, пушеше цигара и мислеше. По всичко личеше, че е настроен сантиментално. От време на време поглеждаше към звездите и явно ги одобряваше.

Бързи стъпки се чуха иззад ъгъла. Той тръгна напред, за да посрещне идващия.

— Бери?

— Здрасти.

— Хайде да изкараме още един тегел по улицата, момко — помоли го Бисквитата. — Искам да си поприказваме.

Бери би предпочел да се провре покрай него и да отложи тази беседа. Чувстваше се като на тръни. Откакто тръгнаха с колата на Ан от Мълбъри Гроув, много неща му се бяха изяснили. Вече знаеше защо името Ан Муун му изглеждаше познато.

Няма по-неприятно нещо в живота от това да кажеш на стар приятел, че току-що си се сгодил за годеницата му. Това е задача, която изисква свежа глава и спокойна подредба на мислите, а на Бери му се искаше да преспи, пък на сутринта да се захване с това. Но Бисквитата явно не се довери на способностите си да привлича магнетично само с думи, затова беше хванал лакътя му като с клещи.

— Да, старче. Нуждая се от съвета ти. Къде беше цяла вечер?

— Вечерях в някакво заведение. Казва се „Марио“.

— Знам го. Водил съм там Ан.

Бисквитата му беше подал репликата и Бери знаеше, че трябва да отговори. Стигна до отварянето на устата, но думите отказаха да излязат.

— Никой не трябва да си тръгва от „Марио“ — продължи приятелят му, — без да е опитал зеленчуковата супа. Ти опита ли я?

— Не си спомням.

— Не си спомняш?

— Мисля, че ядохме някаква супа — каза отчаяно Бери, — но аз бях толкова…

— Ядохме?

— С едно момиче — обясни Бери. Беше чудовищно да говори за Ан така небрежно, но все пак чисто технически това описание съответстваше.

— Онова момиче?

— Да.

— Срещнал си я отново?

— Да.

— И как вървят нещата?

Бери се хвърли смело. Ако трябваше да се направи, най-добре беше да го направи бързо.

— Сгодихме се — избъбри той.

— Чудесно! — викна Бисквитата. — Ти си сгоден? Виж ти, виж ти.

— Да.

— Само за това момиче, предполагам?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти винаги си бил мъдро, уравновесено момче, което знае къде да спре — каза Бисквитата със завист. — А аз съм сгоден за две момичета.