Умберто Еко - Махалото на Фуко

— Боже мой! — изсъска злобничко Ампаро. — И вие ли знаете, че това е начинът да се държат кротки?

— Не кротки. Способни още да подхранват очакването. Без чувството за очакване няма и рай, нали вие, европейците, сте ги научили на това?

— За европейка ли ме смятате?

— Цветът на кожата няма значение, има значение вярата в Традицията. За да се възвърне чувството за очакване на един парализиран от благополучието си Запад, те плащат, може би страдат, но още знаят езика на духовете, на природата, на въздуха, на водите, на ветровете…

— Отново ни използувате.

— Отново ли?

— Да, би трябвало да сте го научили през осемдесет и девета, графе. Когато се уморим — цък! — И усмихвайки се като ангелче, прокара опъната длан по гърлото си. Обичах дори зъбите на Ампаро.

— Трагедия — каза Алие, изваждайки табакерата си от джоба и разтърквайки я между дланите си. — Значи ме познахте? Но през осемдесет и девета не робите са режели глави, а онези симпатични буржоа, които вие би трябвало да ненавиждате. И освен това граф Сен-Жермен през всички тези векове е виждал толкова глави да се търкулват и толкова глави да се връщат на раменете. Но ето я „мае де санто“, ялоришата.

Срещата с жрицата премина спокойно, сърдечно, непосредствено и интелигентно. Ялоришата беше едра негърка с ослепителна усмивка. На пръв поглед човек можеше да я сметне за домакиня, но когато заговорихме, разбрах защо този род жени властвуват в културния живот на Салвадор.

— Но какво представляват „ориша“ — богове ли са или сили? — запитах.

Жрицата ми отговори, че били сили, разбира се, вода, вятър, листа, дъга. Но как можело да се попречи на непосветените да ги виждат като воини, жени, светци от католическите църкви?

— Дори вие — каза, — нима не предпочитате една космична сила под формата на множество Деви? Важното е да се почита силата, как ще изглежда тя, зависи от възприемателните способности на всеки.

След това ни покани да излезем в задната градина, за да посетим параклисите преди началото на ритуала. В градината се издигаха домовете на „ориша“. Ято черни момичета с местни носии пърхаха весело, подготвяйки се за празника.

Домовете на „ориша“ бяха разположени в градината като параклиси на някакъв Свещен хълм, като на всеки от тях отвън бе окачено изображението на съответното божество. Вътре светеха студените багри на цветята, на статуите, на прясно приготвените храни, принесени в дар на божеството. Бяло за Ошала, светлосиньо и розово за Йеманжа, червено и бяло за Шанго, жълто и златно за Огун… Посветените коленичели, целували прага и докосвали с ръка челото и главата си зад ухото.

— В такъв случай — запитах, — Йеманжа не е ли Дева Мария на Зачатието, Шанго не е ли свети Йероним?

— Не задавайте неудобни въпроси — посъветва ме Алие. — При умбандата е още по-сложно. В линията на Ошала биха могли да се открият свети Антоний, светците Кузма и Дамян 165 165 Светците Кузма и Дамян — братя лечители, почитани в Югозападна България. . В линията на Йеманжа се включват сирени, вотани, морски и речни кабоклос и пътеводни звезди. В линията на Изтока има индуси, лекари, учени, араби, мароканци, японци, китайци, монголи, египтяни, ацтеки, инки, карибци и римляни. В линията на Ошоси участвуват Огун, Бейра-Мар, Ромпе Мато, Яра, Меже, Нарус… С други думи, всичко е относително.

— Боже мой! — повтори Ампаро.

— Казва се „Ошала“ — пошушнах, докосвайки ухото й.

— Успокой се, но пасаран.

Ялоришата ни показа поредица от маски, които група служители отнасяха към храма. Приличаха на големи сламени качулки, които медиумите щяха да нахлузят, постепенно изпадайки в транс под въздействието на божествата. Било един вид израз на свян, каза ни тя, в някои храмове избраниците понякога танцували голи, излагайки на показ своята вяра. Но посветеният бил предпазван, уважаван, защитаван от любопитството на простосмъртните и на всеки, който не можел да разбере вътрешния възторг и чистотата. Така било в този храм и затова не се допускали лесно външни хора.

— Но един ден, кой знае… — добави. — Засега можем да си кажем само довиждане.

Не поиска обаче да се разделим, преди да ни почерпи — не от corbeille, кошницата, която трябваше да остане пълна до края на ритуала, а от своята кухня, с нещо като comidas de santo. Заведе ни зад храма и ние можахме да се насладим на изобилие от мандиока, пимента, кокосови орехи, moqueca de siri mole, vatapa, efo, caruru, черен боб с farofa сред уханието на африкански подправки, силни сладникави тропически миризми, които вдъхвахме с благоговение, съзнавайки, че участвуваме в храненето на древните суданци.