Умберто Еко - Махалото на Фуко

— Това е този, който говори за Агарта, подземното жилище на Царя на света, тайния център на Синархията — каза Салон. — Не се е побоял, чувствувал се е защитен. Но всички, които са го последвали публично, са били отстранени, защото са знаели прекалено много.

Продължихме пътя си в тунела и господин Салон не преставаше да ми говори, хвърляйки разсеяни погледи към входовете на нови разклонения и устията на нови кладенци, сякаш търсеше в полумрака потвърждение на своите подозрения.

— Запитвали ли сте се някога защо всички модерни метрополии са се разбързали през миналия век да строят подземни градски мрежи?

— Мисля, че за да разрешат транспортните си проблеми.

— Когато не е имало автомобили, а само карети? Очаквах по-проницателно обяснение от човек с вашия интелект.

— А вие имате ли друго?

— Може би — отвърна господин Салон замислено. Но сякаш с това искаше да прекъсне разговора ни. И наистина след миг се досети, че имал работа. После, след като стисна ръката ми, се позабави, като че ли му бе хрумнала случайна мисъл:

— По този повод, оня полковник… Как се казваше… Оня, който дойде преди години в „Гарамонд“ да ви говори за някакво съкровище на Тамплиерите? Какво стана с него?

Останах като треснат от грубостта, с която той ми бе открил, че знае неща, смятани от мен за лична тайна. Исках да го запитам откъде ги е разбрал, но се уплаших. Казах му само уж безразлично:

— О, това е стара работа. Бях я забравил. Но по този повод, защо казахте „по този повод“?

— Така ли казах? А, да, разбира се, струваше ми се, че сте намерили нещо в едно подземие…

— Откъде знаете?

— Не помня. Някой ми каза. Може би някой клиент. Но аз ставам любопитен, когато се заговори за подземия. Мании на възрастта. Лека нощ.

Отдалечи се и ме остави да размишлявам над смисъла на тази странна среща.

Когато се върнах, разказах на Белбо и Диоталеви за срещата си и започнахме да разсъждаваме над различни хипотези: че Салон, ексцентрик и бъбривец, който изпитва удоволствие от мистериите, се е запознал с Арденти и толкова. Или: че Салон знае нещо за изчезването на Арденти и работи за тези, които са спомогнали за изчезването му. Трета хипотеза: че Салон е информатор на полицията…

После ни завъртя работата с други диаболисти и споменът за Салон се претопи между тях.

Няколко дни по-късно Алие пристигна в редакцията, за да даде мнение за текстовете, които Белбо му беше изпратил. Преценяваше ги педантично, строго, но и снизходително. Алие бе хитър, не му беше необходимо много, за да разбере двойната игра „Гарамонд“-„Мануцио“, и ние не криехме от него каква е истината. На пръв поглед сякаш разбираше и оправдаваше. Унищожаваше един текст с няколко остри забележки и после, с изтънчен цинизъм, предлагаше съответният автор да премине към „Мануцио“.

Запитах го какво може да ми каже за Агарта и за Сент-Ив Д’Алвейдре.

— Сент-Ив Д’Алвейдре ли?… — отвърна. — Странен човек без съмнение, още от млад се движеше сред привържениците на Фабр д’Оливе 265 265 Антоан Фабр д’Оливе (1768–1825) — френски поет и драматург, писал на провансалски. . Беше обикновен чиновник в министерството на вътрешните работи, но много амбициозен… Не ни направи добро впечатление, когато се ожени за Мари-Виктоар, но…

Алие не успя да се сдържи. Беше минал в първо лице. Това вече бяха спомени.

— Коя е Мари-Виктоар? — запита Белбо. — Обожавам клюките.

— Мари-Виктоар дьо Риснич, красавица от обкръжението на императрица Йожени 266 266 Императрица Йожени — императрица на Франция, съпруга на Наполеон III. . Но когато се срещна със Сент-Ив, минаваше петдесетте. А той нямаше още и тридесет. Бракът беше в неин ущърб, разбира се. Не само, но за да му осигури титла, купи вече не си спомням какви земи, принадлежали някога на някакъв маркиз Д’Алвейдре. По този начин нашият приятел се сдоби с титлата, а в Париж се пееха куплети за „жиголото“. И тъй като можеше да живее от рентата, той се посвети на своята мечта. Беше си втълпил, че трябва да открие такава политическа формула, която да доведе до по-хармонично общество. Синархията като противовес на диктатурата. Едно европейско общество, управлявано от три съвета, в които да бъдат представени икономическата власт, съдопроизводството и духовната власт, тоест религиите и науката. Една просветена олигархия, която да измести класовата борба. Какво ли не сме чували!