Умберто Еко - Махалото на Фуко

В това време Лоренца отговаряше, но вече беше поискала още една чаша от някого:

— Това е игра. Аз обичам само теб.

— Добре поне, че не ме мразиш. Слушай, искам да се прибирам, гастритът ми се обажда. Аз още съм затворник на първичната материя. На мен Симон не ми е обещавал нищо. Искаш ли да си тръгваме?

— Нека останем още малко. Толкова е приятно. Не се ли забавляваш? Освен това още не съм разгледала картините. Видя ли онази, дето Рикардо я е рисувал по мен?

— Колко неща ми се иска да направя по теб — обади се Рикардо.

— Вулгарен си. Дръпни се. Говоря с Якопо. Виж какво, Якопо, само ти ли можеш да си правиш интелектуални игри със своите приятели? Защо аз да не мога? Кой ме смята за блудница от Тир? Не друг, а ти.

— Аз, разбира се. Аз съм този, който само чака удобен случай да те хвърли в ръцете на разни старци.

— Той никога не ме е пипнал с пръст дори. Не е сатир. Може би ти е неприятно, че не желае да ме заведе в леглото си, но ме смята за интелектуална партньорка.

— Муза.

— Точно това не биваше да го казваш. Рикардо, помоли някой да ми донесе нещо за пиене.

— Не, чакай — спря я Белбо. — Сега ще ми кажеш на сериозно ли го взимаш, искам да разбера дали си луда, или не. И престани да пиеш. Кажи ми, на сериозно ли го взимаш, по дяволите!

— Миличък Якопо, това е само игра между мен и него. И най-прекрасното в тази история е, че когато София разбира коя е и се освобождава от тиранията на ангелите, може да си живее освободена от греха…

— Значи си престанала да вършиш грехове?

— Моля те, размисли — каза Рикардо, като я целуна целомъдрено по челото.

— Напротив — отвърна тя на Белбо, без дори да погледне художника, — нищо тук вече не е грях, мога да правя всичко, което пожелая, за да се освободя от плътта, аз съм над доброто и злото.

Побутна Рикардо, отблъсна го от себе си и заяви високо:

— Аз съм София и за да се освободя от ангелите, трябва да изръша… извръша… из-вър-ша всички грехове, дори най-сладостните!

Леко олюлявайки се, тя се отправи към ъгъла, където седеше едно момиче, облечено в черно, с бледа кожа и силно гримирани очи. Придърпа я към средата на залата и започна да танцува с нея. Почти се прилепи до тялото й, с ръце, притиснати към ханша й.

— Мога да се любя и с теб — каза. И я целуна в устата.

Гостите се бяха събрали в полукръг около тях, доста възбудени, и някой извика нещо. Белбо беше седнал с непроницаемо изражение на лицето и наблюдаваше сцената като импресарио, който присъствува на репетиция. Беше изпотен и имаше тик на лявото око, какъвто никога не бях забелязвал при него. Изведнъж, когато Лоренца вече от пет минути танцуваше, подчертавайки все повече движенията на съблазнителка, избухна:

— Сега вече ела тук.

Лоренца застина, разкрачи се и извика:

— Аз съм стервата и светицата!

— Ти си отвратителна — каза Белбо, ставайки. Приближи се до нея, сграбчи я за ръката и я повлече към изхода.

— Спри! — извика тя. — Как си позволяваш… — След това избухна в сълзи и обгърна шията му с ръце. — Миличък, но аз съм твоята София, защо се ядосваш?…

Белбо я хвана нежно за раменете, целуна я по бузата, отметна косите й и обръщайки се към публиката, каза:

— Не й се сърдете, не е свикнала да пие толкова…

Дочух смехове сред присъствуващите. Мисля, че и Белбо ги чу. Видя ме на изхода и направи нещо, което така и не разбрах дали беше предназначено за мен, за другите в залата или за него самия. Направи го незабележимо, полугласно, когато вниманието на останалите вече беше насочено другаде.

Като продължаваше да държи Лоренца за раменете, се обърна към залата и каза бавно като човек, който изрича нещо безспорно:

— Кукуригу.

Изобразителният материал, който бях събрал в Милано и Париж, не беше достатъчен. Господин Гарамонд ми разреши да отида за няколко дни в Мюнхен, в Дойчес Музеум.

Прекарах няколко вечери из барчетата на Швабинг, или в онези огромни подземия, където свирят възрастни господа с мустаци и къси кожени панталонки и влюбени двойки си разменят усмивки сред изпарения и миризма на свинско над високите халби бира, а следобедите използувах, за да разлиствам каталога на репродукциите. От време на време изоставях архивите и предприемах разходки из музея, където бяха възстановили всичко, което човешкото същество е могло да изобрети: натискаш едно копче и макети на петролни полета раздвижват своите сонди, влизаш в истинска подводница, завърташ система от планети, играеш си да произвеждаш киселини и верижни химически реакции — намирах се в един втори Парижки музей, само че не толкова готически, насочен към бъдещето и обитаван от смахнати на тема техника гимназиални ученички, които се учат да обичат инженерите.