Умберто Еко - Махалото на Фуко

— Да, да! Като венецианския карнавал…

Чухме някакъв тропот, сякаш Браманти се опита да се нахвърли върху противника си, и Алие с мъка го удържа.

— Виждате ли го, виждате ли го — повтаряше французинът с фалцет.

— Внимавайте, Браманти, попитайте вашия приятел Бутру какво му се е случило! Още не знаете, но той е в болница, попитайте го кой му размаза мутрата! Макар че не практикувам тази ваша черна магия, и аз нещичко знам, и когато разбрах, че в къщата ми се е вселил Сатаната, начертах върху паркета защитния кръг и понеже аз не вярвам, но вашите дяволчета вярват, вдигнах лентите на Кармело и направих противознака, преобръщането на магията. Е, да! Вашият отец си го получи тъпкано!

— Видяхте ли? — прекъсна го Браманти. — Видяхте ли кой прави магиите?

— Господа, престанете — намеси се любезно, но твърдо Алие.

— Сега ще ме изслушате. Знаете, че високо ценя в познавателен план възкресяването на старите ритуали и за мен Луциферианската църква и Орденът на Сатаната са еднакво достойни за уважение, независимо от демонологичните различия. Знаете също, че съм скептичен в това отношение, но в края на краищата ние принадлежим към една и съща духовна общност и ви приканвам да спазвате поне малко принципа за солидарност. Освен това, господа, може ли да намесвате Княза на Нощта в личните си пристрастия! Това е детинщина! Окултистки приказки! Хайде да не се държим като долни франкмасони. Бутру е отцепник, трябва да си го кажем, и вие, драги Браманти, би трябвало най-сетне да го накарате да продаде на някой вехтошар своя картонен реквизит за „Мефистофел“ на Бойто…

— Ха-ха-ха! Добре казано! — изсмя се французинът. — Точно така, реквизит…

— Но да се върнем към фактите. Имаше спор върху това, което може да се нарече литургически формалности, духовете се възбудиха, но нека не правим от мухата слон. Вижте, драги Пиер, изобщо не изключвам вероятността за някакво чуждо присъствие във вашата къща, това е най-естественото нещо на света, но с малко здрав разум всичко би могло да се обясни с един полтъргайст…

— Да, твърде е възможно — каза Браманти, — разположението на звездите в този период…

— Браво! Хайде сега, стиснете си ръцете, прегърнете се братски.

Доловихме взаимни извинения.

— И вие знаете, че за да се разбере кой наистина очаква посвещаването, казваше Браманти, трябва да се вземе предвид и фолклорът. Дори търговците от Ориента, които не вярват в нищо, си имат своя церемония…

— О, да, ритуалът…

— Но се разбрахме, нали? Вече не сме във времето на Кроули — каза Алие. — Сега ви оставям, имам други гости.

Бързо седнахме на дивана и зачакахме най-кротко и невинно Алие.

Алие влезе няколко минути по-късно.

— Извинявайте, драги господа. Току-що приключих с една, меко казано, неприятна история. Както моят приятел Казобон знае, аз съм смятан за специалист по история на религиите и поради това някои хора, и то нерядко, прибягват до моите услуги и може би не толкова до знанията ми, колкото до здравия ми разум. Любопитно е да видите как сред привържениците на научните изследвания се намират странни личности… Говоря не само за вечните търсачи на трансцендентална утеха и за меланхоличните души, но и за хората с богати знания и висока интелектуална изтънченост, които обаче се отдават на нощни фантазии и губят усет за границата между традиционната истина и архипелага на неочакваното. Господата, с които току-що разговарях например, спореха върху детински теми. Уви, както се казва, това се случва и в най-добрите семейства. Но моля ви, заповядайте в моя малък кабинет, там ще разговаряме в по-приятна обстановка.

Повдигна кожената завеса и ни покани в съседната стая. Не бих я нарекъл малък кабинет — беше мебелирана с красиви старинни шкафове, пълни с елегантно подвързани книги, очевидно всички на преклонна възраст. Но не толкова книгите ни смаяха, колкото малките витринки, пълни с неопределими предмети, нещо като камъни и животинки, не се разбираше дали бяха препарирани, мумифицирани или изключително точно възпроизведени. Цялата стая бе потънала в мека приглушена светлина. Сякаш идеше от големия двоен прозорец в дъното, разделен с метални пръчки на ромбове и остъклен с кафеникави матови стъкла, но светлината от прозореца се смесваше с тази на голямата лампа, поставена върху масата от тъмен махагон, цялата отрупана с книжа. Беше от ония лампи, каквито има понякога по масите в читалните на старите библиотеки, с двоен конусовиден абажур, който хвърля бял овал върху страниците и потапя останалата част от помещението в млечен полумрак. Но тази игра на различни светлини, и двете неестествени, не скриваше, а в известен смисъл подчертаваше многоцветния таван.