— Хайде по-сериозно. Още повече, че освен ръкописите тук има цял куп писма, в които ни предлагат разкрития за връзките между Жана д’Арк и Книгите на Сибилите, Лилит, талмудически демон, и великата майка хермафродит, генетичния код и марсианското писмо, между тайния разум на растенията, космическото възраждане и психоанализата, между Маркс и Ницше в перспективата на новата ангелология, между Златното сечение и бидонвилите, Кант и окултизма, елевзинските мистерии и джаза, Калиостро и атомната енергия, хомосексуализма и гносиса, Голем и класовата борба, и като капак — един труд в осем тома върху свещения Граал и Христовото сърце.
— Какво искат да докажат? Че свещеният Граал е алегория на Христовото сърце или обратното?
— Разбирам какво си мислите и ми е ясна разликата, но смятам, че на автора му е все едно. С други думи, не зная как да се оправя. Ще се наложи да се отнесем до господин Гарамонд.
Отнесохме се. Той каза, че по принцип нищо не трябва да се отхвърля и че трябва да изслушваме всички.
— Имайте предвид, че голямата част от тези неща могат да се намерят в книжките, които се продават по будките на гарите — казах.
— Авторите, дори тези, които публикуват, преписват едни от други, единият за доказателство цитира другия, а всички в хор цитират като най-неоспоримо доказателство например някой израз на Ямблик.
— Какво от това? — отвърна Гарамонд.
— Искате да продавате на читателите нещо, което те не знаят? Книгите от „Разбулената Изида“ трябва непременно да повтарят точно това, за което говорят другите. Щом се потвърждават помежду си, значи са верни. Пазете се от оригиналничене.
— Добре, но все пак трябва да знаем кое е очевидно и кое не. Имаме нужда от консултант.
— Консултант по какво?
— Не зная. Трябва да бъде по-трезв от един диаболист, но пък и да познава техния свят. И освен това трябва да ни каже какво можем да отделяме като Hermetica. Някой сериозен учен, специалист по ренесансов херметизъм…
— Чудесно — каза Диоталеви.
— И после, първия път, когато му връчиш свещения Граал и Христовото сърце, ще си излезе и ще ни затръшне вратата.
— Не е речено.
— Май познавам такъв човек — обадих се. — Много е ерудиран и мисля, че доста сериозно се отнася към тези неща, но елегантно, бих казал, с ирония. Запознах се с него в Бразилия, но сега сигурно е в Милано. Трябва да му открия телефона.
— Свържете се с него — прие Гарамонд. — Но внимателно, зависи от цената. И освен това го използувайте за чудесната история на металите.
Алие се зарадва, че му се обаждам. Запита ме какви са новините от прекрасната Ампаро, аз плахо му дадох да разбере, че това е минала история, той се извини, добави няколко любезни думи за щастливата способност на младия човек непрекъснато да подхваща нови глави в живота си. Съобщих му, че имаме един издателски проект. Изглежда, го заинтригува, защото предложи да се видим, и се уговорихме да се срещнем у тях.
От раждането на „Проекта Хермес“ до днес се бях забавлявал лудо за сметка на половината свят. Но днес Те ми отмъщават. През цялото време и аз съм бил пчела, която търси цветето, но много късно го осъзнавам.
През деня ще посещавам твоите прелести множество пъти и ще ти шепна думи на обожание. Ще искам от теб да извършваш чудесата, които желаеш… А в това време ще издялам кръст, на който да те принеса в жертва.
(Из един „Ритуал“ на Алистър Кроули)
Алие живееше на частна уличка близо до площад Суза, в кокетна къща от края на миналия век, потънала сред цветя. Отвори ни стар прислужник с раирана жилетка, който ни поведе към малък салон и ни помоли да изчакаме господин графа.
— Значи е граф? — прошепна Белбо.
— Не ви ли казах? Той е възкръсналият граф Сен-Жермен.
— Не може да е възкръснал, щом не е умирал — възрази Диоталеви.
— А да не би да е Ахасфер, скитникът евреин?
— Някои казват, че Сен-Жермен е бил и Ахасфер.
— Нали ви казвах.
Влезе Алие, както винаги безупречно облечен. Стисна ни ръцете и се извини: някакво досадно и съвсем неочаквано посещение щяло да го задържи още десетина минути в кабинета му. Поръча на прислужника да ни донесе кафе и ни покани да седнем. След това излезе, като отмести тежка кожена завеса. Зад нея нямаше врата и докато си пиехме кафето, чувахме приглушени гласове, които идваха от съседната стая. В началото започнахме да говорим високо, за да не излезе, че подслушваме, но после Белбо забеляза, че може би пречим. В един момент замлъкнахме и чухме глас и фраза, които възбудиха любопитството ни. Диоталеви стана и се престори, че съзерцава старинната гравюра, окачена на стената точно до завесата. Гравюрата представяше пещера в планината, към която по седем стъпала се отправяха поклонници. Малко по-късно и тримата се скупчихме пред картината и уж изследвахме техниката й.
Читать дальше