Жозе Сарамаго: Слепота

Тази нощ слепият сънува, че е сляп.

Като предложи да помогне на слепия, човекът, който после открадна колата му, в момента нямаше никакви лоши намерения, тъкмо обратното, той просто се подчини на онези чувства на великодушие и алтруизъм, които, както всички знаем, са две от най-добрите черти на човешкия род, могат да бъдат открити дори у престъпници, доста по-закоравели от този, най-обикновен автокрадец без шанс да напредне в кариерата, използван от истинските собственици на търговията с крадени коли, които са тъкмо хората, възползващи се от нуждите на бедните. В края на краищата, така или иначе, не е толкова голяма разликата между това да помогнеш на един слепец и след това да го обереш и да се грижиш за някой грохнал пелтечещ старец с поглед, вперен в наследството. Едва когато приближиха към дома на слепия, в него съвсем естествено се зароди идеята, точно така, може да се каже, че е като да беше решил да си купи билет от лотарията само защото е видял продавача на билети, без каквото и да било предчувствие, купи го, за да види какво ще стане, предварително примирен с това, което непостоянната съдба би му донесла, нещо или нищо, а други биха казали, че е действал в съответствие с природата си. Скептиците по отношение на човешката природа, които са много и са упорити, поддържат мнението, че ако е сигурно, че не случаят прави крадеца, то поне е сигурно, че много му помага. Що се отнася до нас, ще си позволим да мислим, че ако слепият беше приел второто предложение на оказалия се фалшив самарянин в онзи последен момент, когато добротата все още можеше да вземе превес, става дума за предложението да остане да му прави компания, докато жена му се прибере, кой знае дали моралната отговорност от оказаното доверие нямаше да възпре престъпното изкушение и да направи така, че на повърхността да изплува всичко най-бляскаво и благородно, което е възможно да се крие дори в най-изгубените души. И накрая, правейки заключение съвсем като лаик, слепият вместо да изпише вежди, беше извадил очи, както непрестанно ни учи старата поговорка.

Моралното самосъзнание, което толкова безумци обиждат и още повече безумци отричат, е нещо, което съществува и което винаги е съществувало, не е приумица на философите от Кватернера, когато душата не е била нищо повече от смътна идея. С течение на времето, плюс акта на съжителството и генетичния обмен, накрая сме натикали съвестта в цвета на кръвта и в солта на сълзите и сякаш това не е достатъчно, сме направили от очите нещо като огледала, обърнати навътре, а резултатът е, че често разкриват безотказно онова, което сме се опитвали да отречем с уста. Да добавим, че обикновено особено обстоятелство е, че в по-несложните душевности, угризението, предизвикано от някоя извършена злина, често се обърква с древни страхове от всякакъв вид, откъдето следва, че наказанието на нарушителя накрая се оказва точно двойно на заслуженото. Следователно не би било възможно в тоя случай да се определи каква част от страховете и каква част от засегнатата съвест започнаха да безпокоят крадеца, щом подкара колата. Несъмнено не би могло да е утешително да седи на мястото на някой, който е държал същия волан в мига, когато е ослепял, който е гледал иззад същото стъкло и внезапно е престанал да вижда, не е необходимо човек да е надарен с богато въображение, за да събудят подобни мисли в него гадния и долен звяр на ужаса, ето че той вече сам надига глава. Но също угризението, задълбоченият израз на съвестта, както преди малко беше отбелязано, или ако речем да го опишем с по-изразителни средства, съвест със зъби и захапка, беше, което караше да изплува пред очите му безпомощният образ на слепия, докато затваряше вратата, Няма нужда, няма нужда, беше казал бедничкият, и от този момент нататък нямаше да може да направи и крачка без чужда помощ.

Крадецът удвои вниманието си по трафика, за да попречи на такива плашещи мисли да обземат душата му изцяло, знаеше добре, че не може да си позволи и най-малката грешка, и най-малкото разсейване. Имаше полиция наоколо, достатъчно беше един полицай да го спре, Ако обичате, книжката и талона, отново затвор, суров живот. Много внимателно се подчиняваше на светофарите, гледаше в никакъв случай да не тръгва на червено, да зачита жълтото, да изчака внимателно зеленото. В даден момент установи, че е започнал да наблюдава светлините по почти обсебващ начин. Тогава започна да регулира скоростта така, че винаги да има пред себе си зелено и за да го постигне, когато трябваше, увеличаваше скоростта, или тъкмо обратното, намаляваше до такава степен, че раздразваше шофьорите отзад. Най-накрая, вече смутен и напрегнат до краен предел, сви в една странична улица, където знаеше, че няма светофари, и паркира почти без да гледа, със сигурност си го биваше като шофьор. Чувстваше се на ръба на нервна криза, точно така си помисли, Всеки момент ще изпадна в нервна криза. Задушаваше се в автомобила. Свали прозорците от двете страни, но външният въздух, макар и да се движеше, не освежи атмосферата вътре. Какво правя, попита. Хангарът, където трябваше да откара автомобила, се намираше далече извън града, в състоянието, в което се намираше, никога нямаше да успее да стигне дотам, Ще ме хване полицията или ще катастрофирам, което е още по-зле, промърмори. Тогава си помисли, че ще е по-добре да слезе от колата за малко, да си проветри мозъка, Може да се разкарат бръмбарите от главата ми, само защото онзи тип е ослепял, не значи, че и с мен ще се случи същото, това не е грип да ми се лепне, ще обиколя квартала и ще ми мине. Слезе, дори не се налагаше да си прави труда да заключва колата, след малко щеше да се върне, и тръгна. Не беше минал и трийсет крачки, когато ослепя.