Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Той се вцепени от удивление.

— Хайде — шепнеше тя. — О, моля ви, хайде, каквото вършат другите. Ако не ми е приятно — нищо, никога не съм очаквала да ми хареса, винаги ми е била противна мисълта за това, но сега не. Искам да ме вземете.

Тя беше учудена от самата себе си — никога не бе предполагала, че ще може да говори така. Това бяха неща, които бе само чела, виждала, за които бе мислила през десетте години, прекарани в пансиона. Изведнъж разбра, че тази е една от най-големите й роли, и се впусна в нея разпалено.

— Това не трябва да стане така — каза Дик замислено. — Не е ли виновно шампанското? Хайде да се опитаме да забравим.

— О, не. Искам да го направите, вземете ме, покажете ми. Аз съм напълно ваша и искам да бъда.

— А не ви ли минава през ума колко много ще страда Никол?

— Тя няма да знае — това няма да има нищо общо с нея.

— Освен това аз обичам Никол… — продължи той меко.

— Но можете да обичате повече от един човек, нали? Както аз обичам мама и обичам вас — повече дори. Сега ви обичам повече.

— … и още нещо — сега не сте влюбена в мен, но може би ще се влюбите след това нещо, което искате, и ще си объркате живота от самото начало.

— Не, обещавам, че няма да ви видя повече. Ще взема мама и ще заминем веднага за Америка.

Последното й хрумване не му хареса, споменът за младостта и свежестта на устните й беше твърде пресен. Заговори с друг тон:

— Вие просто сте в особено настроение.

— О, моля ви, дори и да имам бебе, няма нищо. Може да замина за Мексико, както направи едно момиче от студиото. Това е тъй различно от всичко, което някога съм си мислила. Неприятно ми беше, когато ме целуваха сериозно. — Той разбра, че тя все настоява това да стане. — Някои от тях бяха с големи зъби, но вие сте съвсем различен и хубав. Искам да го направите.

— Вие сигурно си мислите, че хората просто се целуват по особен начин, и искате от мен да ви целуна.

— О, не ми се подигравайте — не съм дете. Знам, че не ме обичате. — Тя изведнъж стана смирена и спокойна. — Не се и надявах на толкова много. Знам, че съм нищо във вашите очи.

— Глупости. Но в моите очи вие сте млада — „… и твърде много трябва да те уча!“ — добави той мислено.

Розмари чакаше, задъхана и нетърпелива, а Дик продължи:

— И освен това нещата не стоят така, че това да стане тъй, както вие искате.

Лицето й посърна от смущение и разочарование и Дик механично добави:

— Ние ще трябва просто… — Той замлъкна, последва я до леглото и седна до нея. Тя плачеше. Той не беше объркан поради етични съображения — това, което тя искаше, беше невъзможно, от която и страна да го погледнеше, но все пак за момент обичайното му самообладание, уравновесеността му го бяха напуснали.

— Знаех, че няма да искате — ридаеше тя. — Знаех, че напразно се надявам.

Той стана.

— Лека нощ, дете! Неприятно е, но няма как. Да забравим това. — Той каза набързо думите, които беше свикнал да казва на пациентите, преди да заспят. — Толкова много хора ще ви обичат и може би ще е добре, когато срещнете първата си любов, да бъдете непокътната, и душевно също. Старомодно схващане, нали? — Тя вдигна лице към него и видя, че той тръгва към вратата; гледаше го, без да е разбрала нито една дума от онова, което й бе казал, видя как той бавно направи още една крачка, обърна се, погледна я отново — тя изпита желание да го сграбчи, да го разкъса, искаше устата му, ушите му, яката на дрехата му, искаше да го прегърне и да го погълне — и ръката му хвана дръжката на вратата. Тогава тя се отказа от по-нататъшни опити и се отпусна на леглото. Когато вратата се затвори, тя стана, отиде до огледалото и през сълзи започна да четка косата си. Сто и петдесет движения с четката, както винаги, след това още сто и петдесет. Когато ръката я заболя, тя продължи с другата.

Събуди се отрезвена и засрамена. Красивият й образ в огледалото не й вдъхна увереност, а само й напомни вчерашната болка: писмото, препратено от майка й — момчето, което я бе завело на бала в Йейлския университет миналата есен, й известяваше, че е в Париж, — също не помогна, всичко това изглеждаше далечно. Тя излезе от стаята, предстоеше й двойно изпитание — неудобството да погледне Дик и Никол в очите. Но когато двете се срещнаха и тръгнаха по проби, това й чувство беше скрито зад було, както бяха прикрити и чувствата на Никол. Двете тръгнаха заедно по проби. Все пак изпита облекчение, когато Никол каза по адрес на една смутена продавачка: „Повечето хора са уверени, че другите изпитват към тях много по-силни чувства, отколкото в действителност — мислят си, че хората изпитват към тях или голяма симпатия, или антипатия.“ Вчера в своята експанзивност Розмари би се подразнила от тази забележка — но днес, в желанието си да омаловажи случилото се, тя жадуваше да чуе такова нещо. Възхищаваше се от красотата и ума на Никол, освен това за първи път в живота си изпитваше завист. Преди да напуснат хотела на Гос, майка й бе казала с онзи делничен тон, с който Розмари знаеше, че тя казва най-важните неща, че Никол е извънредно красива, от което явно се подразбираше, че Розмари не е тъй красива. Това не бе засегнало Розмари, която едва неотдавна бе получила възможност да разбере, че има хубава външност — тя гледаше на привлекателността си по-скоро като на нова придобивка, отколкото като на нещо, което винаги е било нейно, тъй както гледаше на френския си език. Въпреки това в таксито тя погледна Никол и я сравни със себе си. Хубавото тяло, деликатната уста, понякога стисната, понякога с устни, очакващо полуотворени към света, всичко в нея беше привлекателно и предразполагаше към романтични чувства. Виждаше се, че Никол е била хубава като младо момиче, че ще бъде красива и по-късно, когато кожата й се опъне на високите скули — залог за това бяха чертите й. По-рано тя беше саксонски тип — русокоса и белокожа, косите й светлееха като облак и привличаха погледа повече, отколкото тя самата; сега, с потъмнели коси, тя беше още по-хубава.