Франсис Фицджералд: Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Беше влажен априлски ден, над Албисхорн косо се проточваха облаци, а долу в падините водите бяха замрели. Цюрих не е много различен от американските градове. Дик беше пристигнал преди два дни и чувствуваше, че нещо му липсва; сега разбра какво бе то: усещането, с което човек се движи по пътищата на Франция — увереността, че погледът обхваща всичко, което си струва труда да се види. В Цюрих имаше много други неща освен самия Цюрих — вдигнеш ли очи към покривите, сещаш се за планинските пасища, огласяни от хлопатарите на юници, а над тях — върховете; животът се редеше на пластове, извисяваше се към небесата, сини като на пощенска картичка. Алпийските земи, родината на часовниците и на въжените линии, на въртележките и на празничния камбанен звън, не са непосредствено пред очите на посетителя, докато във Франция лозниците никнат направо от земята под краката ти.

Веднъж в Залцбург Дик изпита още по-сложно усещане — че влиза в допир с един отминал век, чиито мелодии светът бе купил и заимствувал; в една от лабораториите на Цюрихския университет, докато докосваше внимателно кората на един мозък, той се бе почувствувал като майстор часовникар, съвсем различен от човека, който преди две години се носеше като ураган из старите тухлени сгради на университетската болница „Джон Хопкинс“, без да се замисля с ирония за призванието си, когато минаваше под огромната статуя на Христа в преддверието.

Все пак реши да остане още две години в Цюрих, защото не подценяваше ползата от часовникарското изкуство — съвършената прецизност и безкрайното търпение.

Днес той отиде да се види с Франц Грегоровиус от клиниката на Домлер на брега на Цюрихзее. Франц, който беше клиничен патолог, родом от Валдените 6 6 Валдените — кантон в Западна Швейцария, на границата с Франция. , няколко години по-възрастен от Дик, го посрещна на спирката. Беше сдържан и с осанка като на Калиостро 7 7 Граф Александър Калиостро — Джузепе Балсамо, 1743–1795 — прочут италиански мошеник. , която контрастираше със смирения му поглед; беше от трето коляно на рода Грегоровиус — дядо му бе преподавател на Краплен 8 8 Емил Краплен, 1856–1926 — световноизвестен немски психиатър, основоположник на експерименталната психиатрия. , когато психиатрията е излизала от бездната на времето, за да стане наука. По характер беше горд, пламенен и стеснителен — ласкаеше се от мисълта, че е хипнотизатор. Първичното дарование на рода очевидно се бе поизчерпало, но Франц безспорно щеше да стане добър лекар.

По пътя за клиниката той каза:

— Разкажи ми военните си приключения. И ти ли си се променил като останалите? Все още си свеж като пролетно картофче. Имаш същото неостаряващо американско лице.

— Не видях нищо от войната — отвърна Дик. — Предполагам, че го знаеш от писмата ми, Франц.

— Няма значение — при нас имаме няколко души, нервно разстроени само от това, че са чули някъде далеч от тях да падат бомби. Имаме и няколко пациенти, които само са чели вестниците.

— Струва ми се, че това са глупости.

— Може и да са, Дик. Но нашата клиника е за богати пациенти и ние не споменаваме думата глупости. Кажи откровено, защо дойде, за да се видиш с мен или с онова момиче?

Двамата се изгледаха, а Франц се усмихна загадъчно.

— В началото, разбира се, четях всичките й писма — каза той с официален басов глас. — Но когато в нея започна промяната, елементарната деликатност не ми позволяваше да отварям повече писмата й. Случаят стана твой.

— Тогава тя е добре? — осведоми се Дик.

— Напълно добре. За нея се грижа аз, впрочем грижа се за повечето пациенти англичани и американци. Те ме наричат доктор Грегъри.

— Нека ти обясня за това момиче — каза Дик. — Виждал съм я само веднъж, това е самата истина. Когато дойдох да се сбогувам с теб, преди да отпътувам за Франция. За първи път бях облякъл униформа и се чувствувах много неловко — отдавах чест на редници и въобще не знаех как да се държа.

— Защо не си в униформа и днес?

— Та аз се уволних преди три седмици. А ето как се случи, че срещнах това момиче. Когато се сбогувах с теб, тръгнах към онази ваша сграда край езерото да си взема велосипеда…

— Към „Кедрите“?

— … нощта беше чудесна, луната беше изгряла над върха…

— Над Кренцег.

— … настигнах една сестра и едно младо момиче. Не ми мина през ума, че момичето може да е пациентка; запитах сестрата за разписанието на електрическата железница и тръгнахме заедно. Момичето беше най-красивото, което някога съм виждал.