Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Без да иска, Кете бе налучкала една истина. Тя вършеше повечето от домакинската работа сама и тъй като беше пестелива, купуваше малко дрехи. Една обикновена американска продавачка в магазин, която всяка вечер, щом се прибере, изпира две смени бельо, би доловила, че Кете лъха на вчерашна пот — това беше не толкова миризма, колкото обонятелно доказателство за безконечния труд и съсипия. За Франц това бе тъй естествено, както дъхът на косите й, беше свикнал и то би му липсвало; но за Никол, която от малка ненавиждаше миризмата на ръцете на прислужничките, които я обличаха, то беше нещо неприятно, което трябва да се понася.

— И децата — продължи Кете. — Тя не иска да играят с нашите деца…

Но търпението на Франц се изчерпи:

— Дръж си езика — тези приказки могат да ми навредят на кариерата, тъй като клиниката е купена с парите на Никол. Хайде да обядваме.

Кете си даде сметка, че избликът й е бил неразумен, но последната забележка на Франц й припомни, че американците са богати, и една седмица по-късно тя намери нов начин да изрази неприязънта си към Никол.

Това стана след вечерята, която дадоха на Дайвърови по случай завръщането на Дик. Стъпките им още не бяха замрели по алеята, когато тя затвори вратата и се обърна към Франц:

— Видя ли синьото под очите му? Той е пиянствувал.

— Не бързай — спря я Франц. — Дик ми обясни още щом се върна. Боксирал се е на борда на трансатлантическия кораб. Американските пътници много се боксират на корабите през Атлантика.

— Мислиш, че ще повярвам това? — отвърна тя презрително. — Той трудно си движи едната ръка, а на слепоочието му има незараснала рана — дори се вижда, че там косата му е била обръсната.

Франц не беше забелязал тези подробности.

— Какво ще кажеш? — запита го Кете. — Мислиш ли, че това е хубаво за клиниката? Тази вечер той миришеше на алкохол, а не само тази вечер — много пъти го надушвам, откакто се е върнал.

Бавно, за да придаде по-голяма тежест на думите си, Кете отсъди:

— Дик не е вече сериозен човек.

Франц се заизкачва по стълбите и сви рамене, за да й покаже, че колкото и да настоява, той няма да се съгласи с нея. В спалнята се обърна и й каза:

— Няма никакво съмнение, че той е сериозен човек и блестящ лекар. От всички лекари, специализирали напоследък невропатология в Цюрих, Дик минава за най-блестящия — аз никога не бих могъл да бъда тъй блестящ.

— Срамота!

— Това е самата истина — срамота би било човек да не я признае. Винаги се обръщам за съвет към Дик, когато случаят е заплетен. Неговите трудове продължават да се смятат за най-меродавните по въпроса — иди в която искаш медицинска библиотека и питай. Повечето студенти го мислят за англичанин — не вярват, че такава систематичност и изчерпателност може да съществува в Америка. — Той изсумтя и издърпа пижамата си изпод възглавницата. — Не мога да разбера защо говориш такива работи, Кете. Мислех, че имаш добри чувства към него.

— Срамота! — каза Кете. — Ти си опората тук, ти вършиш цялата работа. Това е като надбягването между заека и костенурката — и мен ако питаш, със заека е вече почти свършено.

— Оо!

— Каквото и да говориш, така е. Той махна рязко с ръка:

— Стига!

Крайният резултат беше, че те бяха разменили гледища като две спорещи страни. Кете призна пред себе си, че твърде строго е съдила Дик, на когото тя много се възхищаваше и който се бе отнасял с толкова разбиране към нея. Що се отнасяло Франц, с течение на времето, когато мнението на Кете проникна в съзнанието му, той престана веднъж завинаги да вярва, че Дик е сериозен човек. Малко по малко успя да убеди сам себе си, че никога не го е смятал за такъв.

Дик разказа на Никол за катастрофата в Рим, но така, че историята да звучи прилично — според неговата версия, обзет от филантропични чувства, той се притекъл на помощ на един пиян приятел. Можеше да разчита на Бейби Уорън, че няма да разкрие истината, беше й обяснил как пагубно може да се отрази тя върху Никол. Всичко това не го затрудни — лошото беше, че не можеше да се отърси от спомена за случилото се.

Като реакция на всичко това той започна да се самонаказва — заработи тъй усилено, че Франц, който искаше да скъса с него, не можеше да намери повод за разногласие. Нито едно приятелство, достойно да бъде наричано такова, не може да умре за час, без човек да почувствува, че нещо се къса в него — затова Франц все по-настойчиво се самоубеждаваше, че емоционално и умствено Дик се движи напред тъй бързо, че не издържа скоростта; това беше разликата между тях двамата, а по-рано тъкмо тя беше хубавото, което ги свързваше. Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.