Пол Остър - Книга на илюзиите

Може би и тези думи оказаха влияние — намалиха страха ми, намалиха риска да се стопя отвътре — но колко удачно се получи всъщност, че тъкмо глаголът „падам“ беше онази дума в тези две изречения, която обобщаваше личната ми история през последните три години. Един самолет пада през облаците и всички пътници загиват. Една жена си пада по един мъж и мъжът по нея, и докато самолетът пада надолу, те двамата нито за миг не се замислят за смъртта. Вече близо до повърхността, докато правехме последния си завой и земята се въртеше под нас, разбрах, че Алма ми предоставяше възможност за втори живот, че пред мен все още имаше нещо, стига само да събера кураж да тръгна към него. Заслушах се в музиката на двигателите, които тъкмо сменяха тоналността. Шумът в самолета се усили, стените се затресоха и после, сякаш се бяха сетили със закъснение, колелата докоснаха повърхността.

Мина известно време, докато се организираме и тръгнем отново. Трябваше да се отвори хидравличната врата, да се отбием в дамската и в мъжката тоалетна, да потърсим телефон и да звъннем в ранчото, да купим вода за из път до Тиера дел Суеньо (пий колкото можеш повече, посъветва ме Алма; височината там е измамна, а едва ли искаш да се обезводниш), да издирим мястото за дългосрочно паркиране, където се намираше микробусът субару на Алма, и най-сетне да спрем да заредим бензин. За пръв път идвах в Ню Мексико. В нормална ситуация бих зяпал въодушевено пейзажа, бих сочил скални образувания и мъртвешки кактуси, бих питал за името на онзи там връх или онзи там разкривен храсталак, но сега бях твърде погълнат от историята на Хектор, за да обръщам внимание на такива неща. С Алма пътувахме през една от най-впечатляващите местности в Северна Америка, но що се отнася до въздействието й върху нас, със същия успех можехме и да си седим в стая с угасени лампи и спуснати щори. През следващите дни щях да мина оттук още няколко пъти, но не си спомням почти нищо от онова, което видях при първото пътуване. Винаги, когато се сетя за времето, прекарано в потрошената жълта кола на Алма, единственото нещо, което ми идва в съзнанието, е звукът на гласовете ни — нейният глас и моят глас, моят глас и нейният глас — и сладостта на въздуха, който струеше от пукнатия прозорец. Но околността беше невидима. Трябва да сме били там, но сега се чудя дали и веднъж съм я погледнал. Или ако съм, дали изобщо съм обърнал внимание на онова, което виждам.

Държали го в болницата до началото на февруари, каза Алма. Фрида ходела да го види всеки ден и когато лекарите най-сетне преценили, че е достатъчно здрав, за да го изпишат, тя убедила майка си да го приберат в дома им да се възстановява. Все още не бил във форма. Чак след шест месеца щял да може отново да се движи свободно.

И майката на Фрида не възразила? Шест месеца са ужасно много време.

Впечатлила се. По онова време Фрида била пълно диване, една от онези разкрепостени бохемки, които отраснали в края на двадесетте, и отношението й към Сандъски, Охайо, било изцяло презрително. Фамилията Спелинг преживяла кризата, запазвайки осемдесет процента от богатството си — което означавало, че все още принадлежали към онова, което Фрида наричала вътрешният кръг на едрата глупоазия от Средния запад . Това бил един малък свят на закостенели републиканци и празноглавите им жени и основните им забавления се състояли в безкръвни танци по кънтри клубове и дълги, затъпяващи галавечери. Веднъж годишно Фрида стисвала зъби и се прибирала у дома за Коледа, понасяла тези безрадостни събития заради майка си и брат си Фредерик, който продължавал да живее в града с жена си и двете си деца. Към 2–3 януари отпрашвала обратно към Ню Йорк, кълнейки се вече никога да не се връща. Онази година, естествено, не отишла на никакви светски мероприятия, но и не се върнала в Ню Йорк. Вместо това се влюбила в Хектор. За майка й всичко, което можело да задържи Фрида в Сандъски, било добре дошло.

Искаш да кажеш, че и за сватбата не възразила?

От доста време Фрида се бунтувала открито. Само ден преди престрелката казала на майка си, че смята да замине за Париж и че навярно никога повече няма да стъпи в Америка. Затова и била в банката през онази сутрин — за да изтегли пари за билета от сметката си. Последната дума, която мисис Спелинг очаквала да чуе от устата на дъщеря си, била „сватба“. В светлината на този чудодеен обрат, как да не прегърне Хектор, как да не го приеме в семейството? Майка й не само че не възразила, ами сама организирала венчавката.