Пол Остър - Книга на илюзиите

Това му се било случвало няколко пъти в последните три години и всеки път успявал да се изплъзне, преди човекът да започне с въпросите. Но точно когато възнамерявал да го стори отново, в банката всичко се обърнало с главата надолу. Младата жена стояла на опашката до входа и понеже била леко извърната към Хектор, не забелязала как зад нея вратата се отворила и в банката нахлул мъж с червено-бяла кърпа, омотана около лицето. В едната си ръка носел брезентов чувал, а в другата — зареден пистолет. Станало ясно, че пистолетът е зареден, уточни Алма, защото първото нещо, което направил обирджията, било да стреля в тавана. На пода, изкрещял, всички на пода! — и докато ужасените клиенти залягали, той се пресегнал и сграбчил най-близкия човек. Всичко било въпрос на дизайн, архитектура, топография. Младата жена отляво на Хектор стояла най-близко до входа и затова тъкмо нея сграбчил онзи, тъкмо в нейната глава опрял пистолета си. Никой да не мърда, предупредил мъжът, никой да не мърда, или на това птиченце ще му пръсна черепа. Рязко я сръгал и започнал да я тика към гишетата. С лявата си ръка я държал за раменете отзад, брезентовият чувал висял от стиснатия му юмрук, и очите над кърпата шарели бясно, без фокус, нажежени от страх. Не че Хектор взел някакво съзнателно решение да стори каквото сторил веднага след това, но още в мига, в който коляното му докоснало пода, установил, че отново е изправен. Не искал да се прави на герой и със сигурност не възнамерявал да се самоубива, но каквото и да изпитвал в този момент, не било страх. Гняв, може би, и солидна доза притеснение, че ще изложи момичето на риск, но не и страх за самия себе си. Важен бил ъгълът на атаката. Тръгнел ли веднъж, нямало да има време да спре или да смени посоката, но ако се втурнел към мъжа с всички сили и ако го нападнел откъм дясната страна — страната, където висял брезентовият чувал, — нямало начин онзи да не забрави за момичето и да не обърне пистолета си към него. Това би била единствената естествена реакция. Ако изневиделица те връхлети разярен звяр, забравяш за всичко друго.

Разказът на Хектор свършвал тук, каза Алма. Можел да говори за онова, което се случило до този момент, до момента, в който се затичал към мъжа, но не си спомнял да е чул изстрела, не си спомнял куршума, който се врязал в гърдите му и го съборил на земята, не си спомнял да е видял как Фрида се изтръгва от мъжа. От своята позиция Фрида можела да види по-добре какво се случва, но насочила цялото си внимание в това да се отскубне от ръцете на мъжа и затова също изпуснала до голяма степен по-нататъшното развитие. Видяла как Хектор рухва на пода, видяла дупката, която се отворила в палтото му, и кръвта, която рукнала оттам, но изгубила от поглед мъжа и не го видяла да бяга. Изстрелът все още кънтял в ушите й и при всичките онези пищящи и ревящи хора наоколо, не чула трите последвали изстрела, които пазачът отправил в гърба на мъжа.

И двамата обаче били сигурни за датата. Тя била запечатана в умовете им и когато Алма се разровила в микрофилмовите архиви на „Сандъски Ивнинг Хералд“, кливландския „Плейн Дийлър“ и още няколко местни вестника, някои изчезнали, други все още съществуващи, успяла да сглоби сама остатъка от историята. „Кървава баня на «Кълъмбъс Авеню», банковият обирджия загива в престрелката, героят откаран в болница“ — така гласели някои от заглавията. Мъжът, който едва не убил Хектор, се наричал Дарил Нокс, известен също като Лудия Нокс, двайсет и седем годишен бивш автомеханик, издирван в четири щата за серия банкови обири и въоръжени грабежи. Журналистите до един приветствали смъртта му, отделяли специално внимание на сръчната стрелба от страна на пазача — който успял да изстреля решаващия куршум точно в мига, в който Нокс изскачал навън, — но най-много се интересували от храбростта на Хектор, която величаели като най-брилянтната демонстрация на безстрашие, виждана в този регион от много години насам. „Девойката си беше пътник — твърдял един очевидец, цитиран в пресата. — Ако онзи юнак не беше хванал бика за рогата, не ми се ще да мисля къде щеше да е тя сега.“ Девойката била Фрида Спелинг, на двайсет и две, описана в различни вестници ту като художничка, ту като наскоро завършила колежа „Бърнард“ (sic), ту като дъщеря на покойния Тедиъс П. Спелинг, виден банкер и филантроп от Сандъски. В статия след статия тя изказвала благодарностите си на мъжа, който й спасил живота. Била толкова изплашена тогава, казала, толкова сигурна, че ще умре. Молела се той да се възстанови от раните си.