Ник Хорнби - Джулиет гола

— „Шефът“ ме кефи от време на време. Като вкарам няколко питиета, си пускам в колата „Роден в САЩ“ на път за дома. На Боб Дилън му се кефят студентите, а този другия не съм го чувал, Ленард.

— Харесвам и соул музика. Арета Франклин и Марвин Гей.

— Да, те са добри. Но не са Доби Грей, нали?

— Не са — каза Ани. Тя не знаеше кой е Доби Грей, но предположи, че той (тя или той?) не е нито Марвин, нито Арета. — Какво пее Доби Грей?

— Това беше Доби Грей! „На дансинга“!

— Кефи ли те?

— Това е, как да кажа, националният химн на Севера. Не е въпрос на кефене. То си е просто класика.

— Ясно.

— Да, Доби. Има и други — Мейджър Ланс, Барбара Мейсън…

— Ясно. Не ги знам.

Барнзи вдигна рамене, показвайки, че няма какво повече да й каже, и за миг тя почувства педагогически импулс, сякаш не тя бе този, който се опитваше да научи нещо. „Можеш повече, искаше да му каже, не искам да ми изнасяш лекция за музиката, но можеш поне да опишеш как звучи“. Тя неизбежно се замисли за Дънкан, за неговата усърдност и желание с думи да вдъхне живот на музиката на Тъкър. Може би наистина имаше доста повече теми около музиката на Тъкър от историята с „Джулиет“ и препратките към Стария завет. Но дали от това музиката ставаше по-добра? И дали от това Дънкан ставаше по-интересен?

Накрая, след дълги уточнения, Ани и Роз разбраха, че северняшкият соул се нарича така, защото се харесва от хората в Северна Англия и по-специално в Уигън. Този факт им се стори интересен и внушителен; не са много областите от живота, в които жителите на Уигън и Блакпул имат влияние върху терминологията на черната американска култура. Тази музика беше създадена през 60-те години на 20 век и доколкото можеха да преценят, звучеше като „Тамла Мотаун“ 6 6 „Мотаун Рекърдс“ (Motown Records) — музикална компания, създадена през 1959 г. в Детройт, която лансира легендарни изпълнители като Даяна Рос, Марвин Гей, Смоуки Робинсън и Стиви Уондър. В началото фирмата носи името „Тамла Рекърдс“. Сред най-големите имена на лейбъла са Марта Рийвс, „Миракълс“, „Комодорс“ и Мери Уилсън от „Сюприймс“. — Бел.ред. .

— Само че повечето неща, издадени от „Мотаун“, са прекалено известни, чаткаш ли? — каза Гав.

— Прекалено известни ли?

— Не са достатъчно редки. Трябва да са редки.

Така че, независимо от всички признаци, сочещи обратното, Дънкан щеше да намери нещо общо с Гав и Барнзи. Те споделяха една и съща страст към потайното и едно и също подозрение, че ако дадена музика е достигнала до големи маси хора, то тя по някакъв начин вече не е толкова ценна.

— Както и да е — каза Барнзи. — Идвате ли?

Ани погледна Роз, Роз погледна Ани, двете свиха рамене, засмяха се и пресушиха чашите си.

Дискотеката беше в „Работническия мъжки клуб“ на Гулнес — заведение, покрай което Ани бе минавала стотици пъти, без да го забележи. Тя се опита да си намери феминистко оправдание, като например, че не го бе забелязала, защото не й бе там мястото, но знаеше, че не е само това: втората дума от названието на заведението бе също толкова стряскаща, колкото и първата.

Докато чакаха новите им приятели да платят (тя забеляза, че тази вечер кувертът за дамите беше на половин цена, което означаваше, че двете с Роз можеха да влязат срещу петачка), Ани изпита странно чувство на триумф — тя беше на път да открие истинския Гулнес, който бе убягвал от вниманието й толкова години. Барнзи им обясни, че това, което щяха да видят — и дори да вземат участие в него, ако успееха да съберат достатъчно смелост, — беше важна традиция в Гулнес. Барнзи говореше доста патетично на тази тема. Докато слизаше по стълбите към клуба, тя очакваше да види една вряща, гъмжаща, въртяща се и подскачаща тълпа от танцуващи, в много от които щеше да разпознае бивши ученици, местни търговци, посетители на музея, които щяха да я посрещнат с отворени обятия, сякаш казвайки: „Хайде, откога те чакаме!“ Може би това е вечерта, мислеше си тя, в която най-после ще се почувствам като местен.

Но когато завиха зад ъгъла и пред тях се откри дансингът, триумфът се превърна в чувство на неудобство. Имаше трийсет-четирийсет посетители, разпръснати нарядко из просторното подземно помещение, само дузина от които танцуваха. Хората на дансинга, повечето от които бяха мъже, танцуващи сами, разполагаха с цели декари пространство. Нито танцьорите, нито пиещите наоколо бяха млади. Оказа се, че тя много добро, си е знаела какво представлява Гулнес: едно градче с отминала слава, което живееше с историята и с останките от по-добрите времена на осемдесетте, седемдесетте, трийсетте години на миналия век. Гав и Барнзи се спряха за миг на стълбите и погледнаха надолу с копнеж.