Мечислав Домарадски - Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

Някои учени се изказват твърдо против решаващата роля, отдадена на келтите. Напоследък Хр. Данов ги определя като второстепенен политически фактор, но не изразява мнение за локализирането на Тиле.

Еднозначността на изворите за ролята на Кавар обуславя и сходството на възгледите по въпроса в съвременната литература.

Историографският преглед показва очевидния превес на тезата за голямата роля на келтите от Тиле в политическия, културния и икономическия живот на източнотракийските племена. Нейното съществуване е подпомогнато от малобройните и лаконични писмени извори, както и от оскъдността на археологическия материал от Тракия, датиращ от това време.

Трасето на келтското нашествие от 279 г. пр.н.е. през тракийските земи може да се реконструира единствено по сведенията, съдържащи се в книга XXXVIII на Тит Ливий. Те се отнасят за водените от Леонарий и Лутарий племена, които в Дардания се отцепили от главните сили на Брен и през Пеония и Тракия се придвижили към Бизантион по периферията на последната. Терминът „по периферията на Тракия“, както и трасето на похода, преминаващо последователно през Дардания, Пеония и през Тракия, ни разрешава да допуснем, че келтите на Леонарий и Лутарий са стигнали до Бизантион по пътя известен по-късно като Виа Егнация.

Заслужава да се спрем по-подробно върху значението на този път в предримската епоха. За пръв път той е споменат от Херодот, който казва: „Пътят, по който Ксеркс минал с войската си, траките нито разрушават, нито засяват, а го почитат до ден-днешен.“ По-точно пътят е описан от Страбон. На нито един друг път в тази част на полуострова този географ не отделя толкова внимание. Това свидетелствува за неговото значение в политическия и икономическия живот на района. Вероятно и келтските племена, насочвайки се към Мала Азия, са минали по отдавна познатия път.

Така предложената възстановка на проблема поставя въпроса — защо досега пътят на нашествието не е видян в такава светлина, а, обратно, той е прокаран през Тракия по долината на Марица. Струва ни се, че това е последица от голямото значение, което К. Иречек отдава на по-късия път от Белград до Константинопол в предримската епоха, като при това никъде не споменава Виа Егнация. Г. Кацаров безкритично възприема мнението на Иречек въпреки отсъствието на сериозни аргументи. По-късните автори не се спират специално на въпроса, с изключение на някои учени, за които подобно виждане е от голяма важност за създаваните от тях теории.

Първите сведения за съществуването на път, минаващ по долината на Марица, произхождат от V в. пр.н.е. Тукидид съобщава, че тракийският цар Ситалк при похода си срещу Македония бил принуден да си пробива път през гъсти гори. Вероятно той е минал през подножието на Рила планина. В следващите векове не разполагаме с много сведения за този път и ако е бил използуван, той е имал локално значение. Със сигурност може да се твърди, че значението на път с посока запад—изток нараснало след 45 г. от н.е., т.е. след завладяването на Тракия от римляните. Това единодушно подчертават всички антични автори. Като излизаме от уговорката, че римляните са използували в планирането на своята пътна мрежа по-старите местни традиции, съществуването на път по това трасе не може да се отрече изобщо. Проблемът опира до неговото значение. Като имаме пред вид, че търговските контакти както и най-старите пътища на Балканския полуостров, са били ориентирани главно север—юг, приемливо е да смятаме, че в предримската епоха може да се говори за този път като с локално значение. През това време имало само два главни пътя с ориентация изток—запад, т.е. Виа Егнация и другият много стар покрай Дунава ( карта V). С промяната в икономическата и политическата ситуация на Тракия през римската епоха ролята на този път значително нараснала. Тит Ливий описва точно пътя на бастарните от Североизточна Тракия към Македония през II в пр.н.е. Те се спуснали от устието на Дунава към Егейското крайбрежие, а след това се отправили към Македония по трасето на Виа Егнация.

Податки за локализирането на келтското царство с център в Тиле се съдържат единствено у Полибий и косвено у Стефан Византийски и Прокопий . Известно е, че групата на Комонторий не е първата, която безпокои Бизантион. Преди тях в околностите на града се появили келтите на Леонарий и Лутарий. Сведенията за опустошените от тях земи са по-точни. Както Ливий, така и Мемнон твърдят, че келтите на Леонарий и Лутарий навлезли в принадлежащите на Бизантион земи, а първият добавя, че безпокоели и други гръцки градове на Пропонтида. Тази първа група келти се насочили към Мала Азия, но прехвърлянето им през Босфора се забавило заради бизантионците и поради неразбирателството между Леонарий и Лутарий. Изниква въпросът — дали келтите на Комонторий не са минали по следите на своите предшественици? Твърдението на Полибий , че им харесала околността на Бизантион и се заселили там, позволява да се отговори положително. Именно тук е най-логично да търсим локализацията на келтското царство със столица в Тиле. Оскъдността на изворите не дава възможност да се каже дали тези две трупи не са се срещнали там.