— Не съм сигурен, че знам как да чета с въображение.
Другият се разсмя отново и издуха облак дим.
— Нали сте адвокат?
— Само по образование — отвърна сковано Муди. — Никога не съм практикувал.
— Добре, вижте, в съобщенията на съда винаги има скрити намеци — заобяснява Гаскоан. — Първият е обръщението „към господата от Уестланд“. „Упадъчни деяния и простъпки срещу добрите нрави“ пък е вторият.
— Разбирам — кимна Муди, макар че хич не му беше ясно. Погледът му литна над рамото на събеседника, дебелият мъж се беше приближил към двамата китайци и драскаше нещо в бележника си, после го вдигна към тях. — Сигурно жената е била погрешно обвинена? Това ли е привлякло вниманието на цялата общественост?
— А, тя не беше задържана заради занаята си. Приставът не дава пукната пара за това. Стига човек да проявява дискретност, той с радост си затваря очите.
Муди мълчеше очаквателно. Тонът на Гаскоан го притесняваше, беше едновременно предпазлив и доверителен. Муди усещаше, че не може да му има вяра. Секретарят на съда беше някъде на трийсет и пет-шест. Светлата му коса беше започнала да посребрява по слепоочията, русолявите мустачки бяха сресани настрани. Сюртукът му с десен на рибена кост беше с тясна кройка по тялото.
— Ха! — възкликна Гаскоан. — Та самият пристав отиде при нея направо след произнасянето на присъдата!
— Присъдата ли? — повтори Муди глупаво.
Искаше му се събеседникът да говори по-ясно и по-обстойно. Гаскоан имаше вид на образован мъж (в сравнение с него Томас Балфор изглеждаше простоват като галош), но сякаш знанието му беше донесло само тъга. Гаскоан говореше като разочарован човек, за когото съвършенството съществува единствено в спомените и предизвиква печал, тъй като е завинаги изгубено.
— Беше изправена пред съда за опит за самоубийство — поясни секретарят. — Как звучи само: „Изправена пред съда за опит за самоубийство“! Нелепо, нали?
На Муди му се стори непристойно да изрази съгласие, пък и нямаше желание да задълбава в тази посока. И за да смени темата, рече:
— А капитанът на моя кораб, господин Карвър? Да разбирам ли, че е свързан по някакъв начин с тази жена?
— О, да, свързан е, и още как! — Гаскоан погледна цигарата в ръката си, изведнъж като че ли се изпълни с отвращение към нея и я хвърли в огъня. — Той уби собственото си дете.
Муди се дръпна ужасен.
— Моля?
— Няма как да се докаже, разбира се — продължи мрачно другият. — Но този мъж е истински звяр. Съвсем прав сте да го избягвате.
Муди се взираше в него занемял, отново не намираше думи за отговор.
— Всеки си има слабост — добави след малко Гаскоан. — За някои е златото, за други — жените. Анна Уедърел съчетаваше и двете.
В този момент дебелият се върна с пълна чаша и след като седна на мястото си, погледна първо секретаря на съда, после Муди и май с известно недоволство си даде сметка, че обществените порядки го задължават да се представи. Приведе се към него и протегна ръка.
— Дик Манъринг.
— За мен е чест — отвърна механично Муди.
Чувстваше се напълно объркан. Съжаляваше, че са прекъснали Гаскоан точно в този момент, искаше му се да го беше притиснал по въпроса за блудницата. Не беше възпитано да върне разговора към тази тема, пък и Гаскоан вече се беше облегнал в креслото и с помръкнало лице отново премяташе табакерата в ръцете си.
— Аз съм собственикът на „Уелският принц“ — добави дебелият, като се намести удобно.
— Превъзходно — рече Муди.
— Единственото вариете в града — уточни Манъринг и започна да почуква с кокалчетата на пръстите си по подлакътника, явно не се сещаше как да продължи разговора.
Муди хвърли поглед към Гаскоан, но той се взираше начумерено в скута си. Личеше, че повторната поява на собственика на вариетето му е неприятна, но явно не виждаше причина да прикрие недоволството си от дебелия, чието лице, забеляза смутено Муди, беше станало тъмночервено.
— Ланецът на часовника ви привлече вниманието ми и нямаше как да не му се възхитя — рече Муди на Манъринг. — Златото е от Хокитика, предполагам?
— Хубав е, нали? — отвърна Манъринг, без да поглежда надолу и без да вдига ръка, за да докосне предизвикалата възхищение вещ. Отново потропа по креслото. — В интерес на истината е от Клюта. Бил съм и в Кауоро, в Дънстан, после в Клюта.
— Признавам си, че тези имена не ми говорят нищо — каза любезно Муди. — Предполагам, че това са находища в Отаго?
Манъринг потвърди и заговори за възможностите за промишлен добив на злато и необходимостта от рудници.
Читать дальше
