Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

"...Знам, че ти става самотно и се депресираш, в такива моменти е хубаво да ходиш на Моста, мисля, че онези хора ще ти допаднат, или поне някои от тях. Или пък е добре да ходиш на поетичните четения в Унитарианската църква..."

Пуснах водата да тече във ваната, приятна и гореща, съблякох се, намерих си бира, изпих половината, сложих кутийката на перваза и влязох във ваната, взех сапуна и четката и почнах да мажа чепа и топките.

Срещнах момчето на Керуак Нийл К. малко преди да легне край онези железопътни линии в Мексико и да умре. Блещеше се срещу старите ножари и беше заврял главата си в микрофона, друсаше се, подскачаше, хвърляше флиртаджийски погледи, беше с бяла тениска и приличаше на кукувица, която пее заедно с музиката, изпреварвайки леко ритъма, все едно той води парада, седях с бирата си и го наблюдавах, бях донесъл един стек от шест бири или два стека. Брайън възлагаше задача и един филм на двама младежи, дето щяха да покрият разноските за шоуто, което постоянно фалираше, каквото стана, ръководено от онзи поет от Фриско, забравих му името. Както и да е, никой не забелязваше Нийл К. И на Нийл К. не му пукаше или се преструваше. Когато песента свърши, двамата младежи си тръгнаха и Брайън ме представи на невероятния Нийл К.

– Ще пиеш ли бира?

Нийл вдигна една бутилка, метна я във въздуха, хвана я, махна капачката и изпразни петстотинте милилитра на две големи глътки.

– Удари още една.

– Естествено.

– Мислех, че съм добър в пиенето на бира.

– Аз съм кораво затворническо хлапе, чел съм нещата ти.

– И аз твоите, онова за покатерването през прозореца на банята и криенето в храстите гол. Много готино.

– О, да.

Той си поркаше бирата, изобщо не седна, не спря да се върти около подиума, беше малко нервен от представлението, "Вечната светлина", но у него нямаше капка омраза. Човек го харесваше дори и да не иска, защото Керуак го беше насадил и Нийл беше лапнал въдицата, продължаваше да кълве. Но Нийл си беше добре, и погледнато по друг начин, Джак само бе написал книгата, не беше майка на Нийл. Просто неговият разрушител, умишлен или не.

Нийл танцуваше из стаята, "В своята слава". Лицето му изглеждаше състарено, огорчено, нещо от този род, но имаше тяло на осемнайсетгодишно момче.

– Искаш ли да го пробваш, Буковски? – попита Брайън.

– Даа, иска ли ти се, бейби? – попита ме той.

Отново никаква омраза, просто влизаше в играта.

– Не, благодаря, през август ще стана на четирийсет и осем. Вече се бих за последно.

Не бих могъл да се справя с него.

– Кога видя Керуак за последен път? – попитах аз.

Мисля, че ми каза 1962, 1963. Както и да е, много отдавна.

Едва седнах с Нийл на бира, и трябваше да изляза и да взема още. Работата в офиса бе попривършена и Нийл щеше да отседне у Брайън и Б. ме покани на вечеря. Аз казах "добре" и понеже бях леко на градус, не осъзнах какво щеше да се случи.

Когато излязохме, започна да ръми лек дъжд. От онзи дъжд, който оплесква улиците. Все още не знаех, мислех, че Брайън ще кара. Но Нийл се качи и седна зад волана, така или иначе, седнах на задната седалка. Б. седна отпред до Нийл. И пътуването започна, по онези хлъзгави улици и тъкмо бяхме подминали ъгъла и Нийл внезапно реши да свие вдясно или вляво, покрай паркирани коли, на косъм от разделителната линия, може да се опише само като един косъм разстояние, милиметър в другата посока, и с нас беше свършено.

След като ни се разминеше, аз казвах нещо смешно от рода на:

– Да го духаш! – и Брайън се разсмиваше, и Нийл продължаваше да кара, нито мрачен, нито щастлив, нито язвителен, просто си се движеше. Разбрах, беше необходимо, това бе неговата арена за бикове, неговата писта, беше свято и необходимо.

Най-якото се случи на "Сънсет", преди "Карлтън". Дъждецът се усили сега, окепазяваше и улиците, и видимостта. Излизайки от "Сънсет", Нийл направи следващия си ход, шах на пълни обороти, трябваше да се прецени на мига. Ляв по Карлтън щеше да ни отведе до дома на Брайън. Делеше ни една пряка, една кола имаше пред нас и две приближаваха. Сега той можеше да намали и да следва движението, но щеше да загуби своя ход. Не и Нийл. Изпревари колата пред нас и аз си помислих: "ето това е, няма значение, наистина няма никакво значение." Това ти минава през ума, това ми мина и на мен през ума. Двете коли се спуснаха една срещу друга с предниците, другата кола бе толкова близо, че фаровете ѝ осветиха задната ми седалка, мисля, че в последната секунда онзи шофьор натисна спирачката. Това ни даде косъма разстояние, вероятно Нийл го беше пресметнал, този ход. Но не бе свършило, сега се движехме с много висока скорост и другата кола се движеше бавно от булевард "Холивуд", тъкмо запречваше левия завой по "Карлтън". Винаги ще си спомням цвета ѝ. Толкова много се приближихме, сивкавосиня, стара кола, купе, прегърбена и тежка като търкалящо се стоманено руло. Нийл свърна наляво, на мен ми се струваше, че ще се забием точно в средата на колата, беше очевидно, но някак си движението на другата кола напред съвпадна напълно с нашето завиване вляво, отново се намери косъмът разстояние, още веднъж. Нийл паркира нещото и отидохме у Брайън. Джоан донесе вечерята.