Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Давай сега – каза мъжът с четката.

– Какво да давам?

– Разтъркай си кура, докато се надърви.

Аз издрисках едно голямо.

– Господи! – възкликна оня с четката, но вече не я държеше. Беше я хвърлил в мивката.

– Какво господи? – попита другият.

– Главичката на това нещо ти е като дървен чук!

– Веднъж претърпях злополука, от тогава ми е така.

– Де да можех и аз такава злополука да претърпя.

Аз издрисках още едно.

– Давай сега.

– Какво да давам?

– Приведи се напред и си го пъхни между бедрата.

– Така ли?

– Ъхъ.

– Сега какво.

– Свали корема, плъзгай го. Напред-назад. Стегни си бедрата. Това е! Виждаш ли! Жена вече няма да ти трябва!

– О, Хари, ма това изобщо не е като вагина! Какво ми пробутваш? Пробутваш ми пълни глупости!

– Трябва ти само ПРАКТИКА! Ще видиш! Ще видиш!

Аз се избърсах, пуснах водата и излязох оттам.

Отидох до хладилника и си взех още една кутия бира, взех си две кутии бира, отворих ги и двете и почнах първата. Помислих си, че съм някъде в Северен Холивуд. Седнах срещу някакъв тип с червена тенекиена каска на главата и с брада, дълга две стъпки. Две нощи той се бе представял блестящо, но ефектът от спийда вече изчезваше и той беше привършил спийда. Обаче още не беше стигнал до сънната фаза, само до тъжната и равнодушна фаза. Може би просто се надяваше на някой джойнт, но никой нищо не предлагаше.

– Биг Джак – казах аз.

– Буковски, дължиш ми 40 долара – каза Биг Джак.

– Слушай, Джак, на ума ми е, че оная вечер ти дадох 20 долара, наистина това ми е на ума. Помня ги онези 20.

– Но ти не помниш, нали, Буковски? Защото беше пиян, Буковски, затова не помниш!

Биг Джак не можеше да понася пияниците.

Гаджето му Маги седеше до него.

– Ти му даде една двайсетачка, така е, обаче му я даде, понеже искаше още пиене, ние излязохме и ти взехме пиене и ти върнахме рестото.

– Добре, а къде се намираме? В Северен Холивуд ли?

– Не, в Пасадена.

– Пасадена? Не може да бъде.

Бях наблюдавал онези хора да минават зад голямата завеса. Някои излизаха след десетина-двайсет минути. Други изобщо не излизаха. Това продължаваше 48 часа. Свърших втората бира, изправих се, дръпнах завесата и влязох вътре. Там бе доста тъмно, но подуших трева и задници, стоях там и почаках очите ми да свикнат с тъмното. Бяха предимно мъже. Лижеха си задниците, клецаха се. Духаха си. Там не беше за мен. Аз бях старомоден, все едно се намирах в гимнастически салон след като всички са тренирали на успоредката. И киселата миризма на сперма, догади ми се. Един светлокафяв негър се примъкна до мен.

– Хей, ти си Чарлс Буковски, нали?

– Да – отговорих.

– Уау! Това е най-вълнуващият момент в живота ми! Чел съм "КРЪСТ В РЪКАТА НА СМЪРТТА", за мен ти си най-великият след Верлен!

– Верлен?

– Ахъм, Верлен.

Негърът протегна ръка и ме сбара за ташаците. Отблъснах ръката му.

– Какво има? – попита той.

– Още не, бейби, търся един приятел.

– О, съжалявам...

Той изчезна, аз продължих да се оглеждам и тъкмо се канех да си ходя, зърнах една жена, облегната на стената в далечния ъгъл. Бе разтворила крака, но имаше вид на доста замаяна, приближих се и я погледнах, смъкнах си панталоните и гащите, тя изглеждаше добре, заврях си нещото в нея. Заврях това, което притежавах.

– Ооох – изстена тя. – хубаво е! Колко ти е извит! Като рибарска кука!

– Премеждие имах като малък, с детското ми велосипедче.

– Ооооох...

Тъкмо се разгорещявах, когато нещо се натъпка между бузите на задника ми. Искри ми изскочиха от очите.

– Ей, кво е това, дееба! – Пресегнах се и извадих нещото. Стоях там с оная работа на пича в ръка. – Какво си мислиш, че правиш бе, приятел? – Попитах го.

– Виж какво, мой човек – каза той. – Цялата тая игра е едно голямо тесте карти, ако искаш да влезеш в играта, трябва да вземеш това, което ти се падне след разбъркването.

Вдигнах си гащите и панталоните и си излязох оттам.

Биг Джак и Маги си бяха отишли, двама-трима се бяха трупясали на пода. Отидох и си взех друга бира, изпих я и излязох навън. Слънчевата светлина ме блъсна като червената сигнална лампа на полицейска патрулка. Намерих си бричката избутана в нечия друга автомобилна алея с талон за паркиране върху нея. Но все още имаше място да се измъкна от алеята, всеки знаеше докъде да стигне, приятно беше.

Спрях на Стандарт Стейшън и човекът ми каза как да се кача на пасаденската автострада, упътих се към къщи. Потях се. Хапех си устните, за да не заспя. В пощенската кутия имаше писмо от Аризона от бившата ми жена.