Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Надявам се, че тази подборка ще ви е от полза. Ако искате да ми изпратите пари, окей. Ако пък искате да ме мразите, също окей. Ако бях селският ковач, не бихте се ебавали с мен. Но аз съм просто един дъртак с няколко мръсни истории. И пиша за вестник, който, също като мен, още утре може да умре.

Всичко е толкова странно. Само си помислете – да не бяха разголили пишката и топките на Младенеца, вие нямаше да четете това. Така че бъдете доволни.

Чарлс Буковски 1969

Някакъв кучи син беше пригепил парите, всички твърдяха, че са разорени, играта на карти приключила, аз седях там с моя приятел Дребосъка, като малък беше сдухан, целия съсухрен, лежеше в леглото с години, стискайки ония гумени топки, и правеше идиотски упражнения, а когато един ден стана от леглото, беше толкова широк, колкото и висок, мускулест смеещ се звяр, който искаше да бъде писател, но пишеше досущ като Томас Улф, а след Драйзер, Т. Улф е най-слабият американски писател, раждал се някога, и аз ударих Дребосъка зад ухото и бутилката падна от масата (беше казал нещо, с което не бях съгласен), а щом се приближи, грабнах бутилката, добро уиски, и я стоварих върху част от брадичката и част от врата му и той пак се строполи, а аз се чувствах победител, бях ученик на Достоевски и слушах Малер в тъмното, и имах време да си пийна от бутилката, оставих я на пода, пуснах залъгващ удар с дясната ръка и забих левия си юмрук точно под колана и Дребосъка лупна върху скрина тежко, огледалото се счупи, разнесе се трясък като по филмите, проблесна и се набръчка и тогава той ми заби един в челото, а аз се катурнах назад върху някакъв стол, който се сплеска като сламена шапка, евтина мебел, и тогава загазих – имах малки ръце и не си падах особено по тупаниците, а и не го бях претрепал – Дребосъка ми се нахвърли като някой смахнат нищожен отмъстителен тип, и аз го фраснах веднъж, а той три пъти – не много сполучливо, но не се отказваше, а всички мебели наоколо се чупеха, голяма дандания и аз продължавах да се надявам, че някой ще спре проклетия въргал – хазяйката, полицията, Господ, който и да било, но това продължи още и още, и още и после не си спомням.

Когато се събудих, слънцето се беше показало, а аз бях под леглото, измъкнах се изотдолу и открих, че мога да се изправя. Голяма рана под брадичката, ожулени кокалчета на пръстите на ръцете, имал съм и по-тежък махмурлук, имало е и по-гадни места, на които да се събудя, като затвора? Може би. Огледах се. Наистина се беше случило, всичко счупено и оцапано, и разбито, разсипано – лампи, столове, скрин, легло, пепелници – страшно разнебитени, нищо здраво, всичко грозно и обърнато на прах и пепел, пийнах малко вода и отидох в килера, още си бяха там: десетачки, двайсетачки, петачки, парите, които бях хвърлял в килера всеки път, когато ходех да пикая по време на играта, и си спомних, че започнах боя заради парите, събрах кинтите, мушнах ги в портфейла си, сложих мукавения си куфар на изкривеното легло и почнах да събирам малкото парцали, които имах: работни ризи, корави обувки с дупки на подметките, втвърдени и мръсни чорапи, размъкнати панталони, чиито крачоли искаха да се засмеят, един разказ за прихващане на пичи въшки в операта на Сан Франциско и един опърпан речник, купен от кварталния магазин – "Палингенеза – повторение на наследствените стадии в жизнения цикъл".

Часовникът работеше, старият будилник, жив и здрав да е, колко ли пъти го бях поглеждал в 7.30 през махмурлийските сутрини и си бях казвал майната ѝ на работата? МАЙНАТА Ѝ НА РАБОТАТА! Показваше 4 следобед, тъкмо да го сложа най-отгоре в куфара, когато – разбира се, защо не? – на вратата се почука.

– Даа?

– Г-н Буковски?

– Даа? Даа?

– Искам да вляза и да сменя чаршафите.

– Не, не днес. Лошо ми е днес.

– О, много неприятно. Но нека само да вляза и да сменя чаршафите. После си отивам.

– Не, не, много ми е лошо, адски много. Не искам да ме виждате в тово състояние.

Така продължи още и още. Тя искаше да смени чаршафите. Аз казвах не. Тя казваше искам да сменя чаршафите, отново и отново, онази хазяйка, какво тяло. Цялата тяло. Всичко в нея крещеше ТЯЛО ТЯЛО ТЯЛО. Бях там само 2 седмици, на долния етаж имаше бар. Идваха хора да ме видят, аз не си бях в стаята, а тя им казваше: "Той е долу в бара, той винаги е долу в бара", а хората казваха: "Господи божичко, човече, тази ли ти е ХАЗЯЙКА?

Но тя беше едра белокожа жена и си падаше по онези филипинци, онези филипинци правеха такива трикове, човече, неща, които никой бял мъж не би и сънувал, дори аз; и тези филипинчета си заминаха с техните широкополи шапки в стил "Джордж Рафт" и с подплънки на раменете; обличаха се по последна мода, ножарчетата; кожени ботуши с токове, мазни разбойнически мутри – къде отидохте?