Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– АЙДЕ! АЙДЕ! НЯМАМЕ ВРЕМЕ!

– Да ви вземат мътните, и вас, и бързането ви! – изкрещях аз на двамата, после стъпих върху траверсите с товара си от картони под лявата мишница и с бирената отварачка в дясната ръка. Една стъпка, две стъпки, три стъпки... махмурлук, гадене.

После влакът, който качваше пътници, потегли, беше тъмно като в килер, по-тъмно от килер, не виждах, не можех да направя следващата крачка, и не можех да се обърна. Просто стоях там.

– Айде! Давай! Имаме още много вагони!

Накрая очите ми свикнаха с тъмното, пак поех с клатушкане. Някои от дъските бяха меки, бяха изхабени и разцепени. Спрях да чувам викането им. Закрачих сковано стъпка по стъпка, като очаквах всяка следваща стъпка да ме прати долу.

Стигнах другия вагон и хвърлих рекламните табла и отварачката на пода.

– К'во стана?

– К'во стана ли? К'во стана ли? – викам. – МАМКА МУ!

– К'во има бе?

– Една грешна стъпка и човек може да се утрепе, не разбирате ли бе, идиоти такива?

– Никой не се е утрепал още.

– Нито пък някой пие колкото мен. Аре сега кажете ми как да се махна оттука?

– Ами, има стълбище долу вдясно, но трябва да пресечеш линиите, а не да вървиш по тях, а това значи да не стъпваш на две или три трети линии.

– Мамка му. Какво е трета линия?

– Това е токът, докосваш една, и си мъртъв.

– Покажи ми пътя.

Двамата ми показаха стълбището долу. Не изглеждаше далече.

– Благодаря ви, господа.

– Внимавай за третата линия, златна е. Не я докосвай, или ще изгориш.

Пристъпих, усещах как ме наблюдават, всеки път, щом стигах трета линия, стъпвах високо и внимателно, третите линии изглеждаха ефирни и спокойни на лунната светлина.

Стигнах стълбището и бях отново жив. Най-долу имаше бар. Чух хора да се смеят, влязох в бара и седнах, някакъв разказваше как майка му се грижела за него, карала го да ходи на пиано и на рисуване и как той успявал да ѝ изкрънква пари по един или друг начин, за да се напива. Целият бар се смееше, и аз започнах да се смея. Пичът беше гений и си разправяше историите ей така за нищо. Продължих да се смея, докато барът не затвори и не се разотидохме, всеки по пътя си.

Скоро след това напуснах Ню Йорк, никога не се върнах, никога няма да се върна, градовете са построени да убиват хората, има и щастливи градове и от другия вид. Главно от другия вид. В Ню Йорк трябва да имаш целия късмет на света, знаех, че го нямам, следващото нещо, което разбрах, беше, че седя в хубава стая в източен Канзас Сити и слушам как мениджърът бие прислужницата, защото не беше успяла да ми продаде задника си. Беше истинско и спокойно и отново нормално. Слушах крясъците, докато лежах в леглото, пресягах се за чашата си, пиех хубаво питие, после се протягах на чистите чаршафи, як пердах ѝ теглеше оня. Чувах как главата ѝ се удря в стената.

Може би на другия ден, когато няма да съм уморен от пътуването с автобуса, ще ѝ пусна, имаше хубав задник, оня поне не я млатеше по него. А аз бях вън от Ню Йорк, почти жив.

Това бяха нощите, старите дни на "Олимпик". Дребен плешив ирландец обявяваше (Дан Тоби ли се казваше?), и той имаше стил , беше виждал как стават нещата, може би още на речните кораби като хлапе, а ако не е бил толкова стар, вероятно поне Демпси-Фърпо. Още го виждам как протяга ръка към шнура и бавно сваля микрофона, и повечето от нас са пияни преди първия мач, но леко пияни, пушехме пури, чувствахме светлината на живота, чакахме ги да изкарат двете момчета на ринга, жестоко, но това беше положението, това ни причиняваха и все още бяхме живи, и да, повечето от нас с по една боядисана червенокоса или блондинка, дори и аз. Казваше се Джейн и си устройвахме доста мачове от по десет рунда, един от които завърши с нокаут за мен. И бях горд, когато тя се връщаше от тоалетната и цялата публика започваше да тропа и да свири и да дюдюка, докато тя върти големия си, вълшебен, разкошен задник в тясната пола – а задникът ѝ наистина си беше вълшебен: тя можеше да просне мъжа мъртъв и той да пъшка, да крещи любовни думи към небе от цимент. После ще слезе и ще седне до мен и аз ще вдигна бутилката, все едно е корона, ще ѝ я подам, тя ще отпие, ще ми я върне и аз ще кажа за момчетата около ринга:

– Тези викащи чекиджии, ще ги убия.

И тя ще погледне програмата и ще каже:

– На кого залагаш в първия?

Избирах добрите – около деветдесет процента, – но трябваше да ги видя първо, винаги избирах този, който най-малко се върти, който изглежда, че не иска да се бие, и ако единият се кръстеше преди звънеца, а другият не, имаш победител – избираш си този, който не се кръсти, но обикновено нещата вървяха заедно: този, който се боксираше показно и подскачаше наоколо, обикновено се и кръстеше и биваше наритан.