Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Нямаше право на грешки, трябваше й всичкото самообладание на света, съдбата на Лола беше в ръцете й. Сърцето й пропусна няколко удара, леко й причерня пред очите. Колев вдигна глава мълчаливо и я погледна с леко присвити очи. Не си беше представял повторна тяхна среща. Беше я зачеркнал категорично, въпреки нездравото си любопитство към семейството й. За пръв път му мина през ум, че привързаността му към Маруся може би беше свързана с това, което някога беше чувствал към тази жена. Невероятно. Анастасия отново беше пред него, красива и изящна дори като старица. Снаха й беше красавица, но в нея нямаше и следа от финеса на свекърва й, защото хубостта й беше на ръба на вулгарното. Стана му приятно, че я вижда, най-вече заради огромното безразличие, което осъзна, че изпитва. И бягството на сина й доказа, че Анастасия Карамихова беше враг. Ако имаше Бог, той го беше опазил в онази нощ да не станат любовници. Ако не го беше спрял, сега нямаше да стои в това кресло, а сигурно щеше да е някакъв озлобен нещастник, изхвърлен от всякакви партийни структури. Стана, без да казва нищо, посочи й да седне.

- Благодаря.

Настани се срещу нея, облегна се назад, кръстоса крака и втренчи почти учуден поглед в нея. Огледа я от горе до долу.

- След толкова години... Странно нещо е животът, нали?

Сърцето на Анастасия пак пропусна удари, трябваше да вземе хапче, иначе щеше да припадне. С разтреперани ръце се опита да отвори чантата си, но я изпусна на земята. Колев стана, взе чантата и й я подаде.

- Добре ли сте? Имам всякакви хапчета.

- Не, не, благодаря, аз... имам лекарство... Много извинявайте.

Той й наля чаша с вода от кристалната кана на бюрото и й я подаде.

- Не се вълнувайте, госпожо Карамихова. Всичко е наред. Изпийте си лекарството.

Тя едва преглътна, но се ядоса на себе си за слабостта си и се стегна.

- Другарю Колев, аз съм тук, за да ви помоля.

- Знам защо сте тук - прекъсна я той хладно. - Искате нещо невъзможно.

Тя го погледна отчаяно.

- За вас няма невъзможни неща! Моля ви, другарю Колев, тя е дъщеря на жената, която обичате. И за вас ще е по-добре. Нестабилна е психически, с Маруся имате нужда от спокойствие, за да създадете ваше семейство. Позволете на Лилия да замине при баща си в Германия. За какво й е тук? Знам, че имате добро сърце, защото някога не ни спряхте да дойдем в София и разрешихте на сина ми да учи. Ако не бяхте добър човек, ние и досега щяхме да живеем в онова село.

Колев я слушаше дълбоко замислен. Помълча няколко секунди, преди да отговори.

- Вие винаги искате невъзможни неща от мен, госпожо Карамихова... Защо е така?

- Какво искате да кажете?!

- Гледам ви и не мога да скрия, че се възхищавам на финеса и аристократизма ви, който наистина щеше да загине на село или в лагер, така, както загинаха много от вашите. Но вие не загинахте... Защо според вас това не се случи?

Анастасия преглътна.

- Предполагам, защото...

- Кажете, не се колебайте, защото какво?

- Защото вие бяхте... имахте чувства към мен...

Колев стана, обърна й гръб и застана на прозореца.

Пулсът на Анастасия биеше в ушите й, кръвното й се беше качило. Той се обърна към нея - гледаше я почти нежно.

- Спомних си, когато ви видях за пръв път... Никога не бях виждал по-красива и изящна жена. Бяхте като произведение на изкуството, като от онези портрети на фламандски майстори, в които цветове, деликатност на форми и изражение създават шедьовър. Така си мислех за вас, като за шедьовър. Ще бъда изключително откровен... исках да ви притежавам. Толкова бях полудял по вас, че бях готов да поема риска пред Партията да ви взема за моя съпруга. И нали знаете какво щеше да се случи тогава?

Анастасия не отговори.

- Щяхме да се оженим и да имаме деца, щяхме да имаме поне две деца, защото аз исках да продължа рода си с вас, да взема от вашите вражески, но елегантни и интелигентни гени, и да ги смеся с моята просташка, селска кръв, но както вие казвате, Господ си знае работата.

Колев се разсмя, а Анастасия не трябваше да се обажда, трябваше да го остави да говори, да каже всичко, което го е мъчило през всичките тези години, да сподели разбитото си сърце и омразата, и ако може, ако Господ е добър, да се смили над детето й.

- Може да се каже, че вашият Господ ми спести много неприятности с това, че гените ви си останаха ваши. Аз обаче го приех тежко... Много ми беше трудно да ви забравя... Идиотско е да си така зависим от някакъв идеал, нали?

Сърцето на Анастасия замлъкна няколко удара. Тя нямаше какво да каже, а и да имаше, по-добре беше да продължава само да слуша. Нейното сърце беше болно, а неговото разбито, съдбата имаше черно чувство за хумор. Само трябваше да не припада, да издържи до края на тази странна и толкова важна за нея среща. А той изглеждаше като в някакъв транс, вглъбен, красив въпреки възрастта си, и странно омекнал.