Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Не се страхувай от мен, моля те. Искрено ти съчувствам за начина, по който загуби двама близки хора едновременно. А и трети, да не ти напомням за онова лайно Тенев... Затова и направих невъзможното, за да знаеш, че баща ти не те е забравил, колкото и да не одобрявам, че те изостави. И заради какво? Заради едно материалистично общество без човешки ценности. Аз не бих постъпил така. Сега за мен най-важното е да си щастлива, защото сме семейство. Ето,заповядай!

Погледът му отново беше омекнал, гледаше я с цялата нежност, на която беше способен. Ръката му плъзна плика към нея. Лола не го взе, стана от стола и го прегърна. Сърцето му пак заби учестено. Може би имаше шанс дори да го заобича. Беше преценил правилно.

- Нямам думи да ти кажа колко ти благодаря, чичо Орлине, просто... ще умра от радост! Ще го прочета вкъщи...

Лола се върна на стола си и изведнъж се разтресе от рев. Мъката, която беше събирала толкова време, се отприщи и тя не можеше да я спре. Прибра писмото с треперещи ръце в чантата си. Колев скочи, виждайки любопитните зли погледи на хората от околните маси, прегърна я и даде знак на сервитьора, че си тръгват. Изведе я бързо от ресторанта и седна до нея отзад в мерцедеса. Там тя се разхлипа на свобода. Не й пукаше какво мисли шофьорът.

- Ох, не мога да спра... Не знам какво ми стана...

Погали я по главата. Подаде й носната си кърпа с монограм ОК. Не само баща й беше „цивилизован“, както „те“ обичаха да казват. Този път тя я взе.

- Не се притеснявай, поплачи си...

Лола се изсекна и се облегна назад. Огледа се и видя, че шофьорът не кара надолу към центъра, а нагоре, към блока на Орлин.

- Страшно ти благодаря, но искам да си го прочета вкъщи...

Колев незабележимо стисна зъби, преди да отговори. Щеше да е добре в този момент да е около него, ако не пред очите му, то поне в дома му. Нямаше нужда от повече свобода, щеше да й се отрази зле.

- Не е ли по-добре да не си сама тази вечер?

Погледна го умолително и сърцето му пак трепна от жал към нея. Беше трогателна с подутия си нос, очи и устни. Спонтанно я придърпа към себе си и я прегърна през раменете. Усети как тялото й се опъна в ръцете му, но не го отблъсна. Заля го топлина и като че ли цялото му същество се изпълни с живот. Нежният й бял врат с малката бенка беше пред очите му. Това обаче беше забранено. Всичко, което беше слабост на духа и тялото, беше забранено. Овладя се.

- Не, чичо Орлине, искам да съм си сама, няма проблем, не се притеснявай!

И се отблъсна от него. Колев усети леко мазохистично удоволствие от празнотата, която тялото му изпита от отдръпването й. Така, така... Колкото по-трудно беше, толкова повече му харесваше.

- Добре, щом така ще ти е по-добре, ще те оставя у вас. Васко, карай към „Крум“...

Тайно погледна нежния й профил. Беше се успокоила и гледаше напред със светнали очи. Усети погледа му и се обърна към него с грейнало от усмивка лице. Изведнъж си даде сметка, че никога не беше виждал Анастасия да се усмихва. А усмивката й сигурно е била не по-малко красива от тази на внучката й. Почувства се глупаво, недопустимо щастлив.

- Утре ще ми се обадиш веднага като се събудиш, нали?

Лола закима утвърдително.

- Разбира се! Не знам как да ти благодаря... не очаквах, честно казано... Бях съвсем загубила надежда... Завинаги ще съм ти признателна, чичо Орлине!

Изпрати я до входа, прегърнаха се на сбогуване, всякаква принуденост беше изчезнала от поведението й. По тялото му мина ток от допира на гърдите й. Бяха големи, твърди и прекрасни.

Тръгна си към къщи, изпълнен с оптимизъм и чувство за непобедимост. Планът му работеше. Мерцедесът се движеше бавно под клоните на кестените, зеленината беше скрила грозотата на сивите софийски сгради, денят беше дълъг, в колата беше съвършено тихо, животът беше прекрасен. Кръвта му се беше събудила от дълъг сън.

Лола взимаше по две стъпала на мрачното, хладно стълбище на кооперацията на „Крум“, напълно забравила, че е бременна. Мракът беше изчезнал като с магическа пръчка и светът се беше разширил рязко, вълнуващо и невероятно. Отключи трескаво, трясна тежката орехова врата след себе си, дори не си събу обувките, а направо седна в кухнята, там, където винаги се случваха важните разговори на семейството. Затвори очи и си представи, че баба й седи срещу нея. За секунда в гърлото й заседна буца. Защо не беше жива да сподели с нея радостта от писмото?! А после съжали, че поне майка й не е тук, но така беше по-добре. Ьеше благодарна на Орлин, че не беше чакал Маруся да се върне, за да й го даде. Можеше и така да постъпи, но явно наистина му пукаше за нея, не искаше да я кара да чака. Наистина искаше да я зарадва.